Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Почакай. Смяташ ли, че госпожица Ланкастър е особено привлекателна?

— Ако отговоря с „да“, ще ми позволиш ли да те целуна?

Тя кимна и съпругът й впи устни в нейните. Уитни побърза да се отдръпне. Искаше да приключи с въпроса, преди изцяло да се е предала във властта на Клейтън.

— Не мислиш ли, че Стивън е развил един особен вид… привързаност към нея? — настоя тя.

— Мисля, че по-скоро на теб ти се иска да бъде така. Да си кажа честно, по-вероятно е Дьовил да я е харесал, а това ще ми достави не по-малко удоволствие.

— Защо?

— Защото ако той си намери жена, най-сетне ще престане да преследва моята.

— Ники изобщо не ме преследва. Той…

Уитни не успя да продължи. Устните на Клейтън покриха нейните и заглушиха протеста й.

Шери се надигна на пръсти и измъкна една книга за Америка от най-горния рафт на библиотеката, после седна и я прелисти, очаквайки да открие информация, която да й се стори позната. Книгата беше изпъстрена с рисунки на параходи и улици на големи градове, по които се движеха карети, но те нищо не й говореха. Информацията беше подредена по азбучен ред, но тя реши, че именно рисунките могат да възвърнат паметта й. Шеридан отново прелисти страниците. Пред очите й се разкри огромна пшеничена нива и нещо в нея трепна. Усещането изчезна моментално, но ръката й продължи да трепери, докато обръщаше страниците. Попадна на друга картина: мъж с орлов нос, осеяно с бръчки лице и дълга права черна коса. Отдолу пишеше: „Американски индианец“. Кръвта нахлу в главата й. Девойката се втренчи в рисунката. Лицето й се струваше някак познато… Тя затвори очи и въображението й започна да рисува безкрайни полета, фургони, възрастен мъж с липсващ преден зъб… Грозен старец, който й се усмихваше приятелски.

— Шери?

Тя подскочи уплашено и се взря в лицето на красивия мъж, чието присъствие обикновено я вълнуваше и й действаше успокояващо.

— Какво ти е? — попита Стивън, взрян тревожно в пребледнялото й лице.

— Нищо, милорд. Просто ме стресна — излъга тя и се надигна да го посрещне.

Той смръщи вежди, сложи ръце на раменете й и продължи внимателно да проучва лицето й.

— Само това ли? Какво четеше?

— Една книга за Америка.

Ръцете му предизвикаха познатото вълнение. Понякога имаше чувството, че графът наистина държи на нея. Друга картина изплува в съзнанието й… не толкова ясна като останалите, но все пак… Някакъв красив тъмнокос мъж, вероятно графът, коленичил пред нея с букет цветя, й се обясняваше в любов. Чуваше гласа му: „Бях нищо, преди ти да се появиш в живота ми… Нищо, преди да ме дариш е любовта си… Нищо, преди да те срещна… преди да те срещна…“

— Да изпратя ли да доведат Уитиком? — попита Стивън, повишавайки леко глас.

Тонът му я върна към действителността. Шеридан се засмя и поклати глава:

— Не, разбира се, че не. Просто си спомних нещо, или може би си представях, че се е случило.

— И какво беше то?

— По-добре да не казвам — отвърна тя и се изчерви.

— Какво беше то? — настоя графът.

— Ще ми се смееш.

— Опитай.

Шери извърна безпомощно очи към тавана и приседна на плота на масата, върху която лежеше разтворената книга.

— Когато ми предложи да се омъжа за теб, случайно да си казвал, че си бил нищо, преди да ме срещнеш? — попита тя.

— Моля?

— По отвращението, което е изписано в момента на лицето ти, съдя, че едва ли си коленичил, когато си молел за ръката ми.

— Едва ли — сухо отвърна Стивън. Обидно му беше дори да си се представи в такова положение, че за момент дори забрави факта, че не й беше правил предложение за женитба.

Разочарованието на Шери беше очевидно, но тя продължи да разпитва:

— Ами цветята? Подари ли ми цветя, когато казваше: „Бях нищо, преди да ме дариш с любовта си. Шери. Нищо, преди ти да се появиш в нещастния ми живот“?

— Глупаче! — рече Стивън и повдигна леко брадичката й. — Тук съм просто за да те поканя да дойдеш с мен в кабинета ми. Цялото семейство ще се събере там на малка конференция.

— Каква конференция? — Тя затвори книгата и я върна на рафта.

— Посветена на теб и на най-добрия начин да те въведем обществото — разсеяно обясни Стивън. Вниманието му беше изцяло погълнато от прелестната гледка, която Шеридан представляваше.

Тази сутрин графът се беше събудил, изпълнен с оптимизъм по отношение на Шери. Сега, когато семейството му беше посветено в тайната, нямаше от какво да се страхува. Идеята госпожица Ланкастър да бъде въведена в обществото и да й се намери подходящ съпруг вече изглеждаше не само възможна, но и реално осъществима. Всъщност въодушевлението, което го беше обхванало тази сутрин, беше толкова голямо, че той си беше позволил да изпрати бележка до близките си с молба всеки да приготви списък с подходящите кандидати и условията, които трябваше да се изпълнят, за да бъде осигурен щастлив живот за Шери.