Джудит Макнот - Преди да те срещна

Стивън погледна към брат си в очакване да чуе и неговия въпрос, но Клейтън само вдигна вежди и сухо отбеляза:

— Все още не мога да се съвзема от зашеметяващото откритие, че си не само сантиментален идиот, но и „изключително грижовен“.

Никълъс Дьовил тактично се въздържа от намеса в този разговор, но графът не можеше да се освободи от усещането, че французинът ужасно се забавлява. Помисли си дали да не предложи на Дьовил карета, която да го отведе далеч оттук, но този човек беше стар приятел на Уитни, а освен това в негово присъствие майка му едва ли щеше ла си позволи да изпадне в истерия.

Стивън се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Сцената, на която преди малко станахте свидетели, е просто един фарс — започна той — Всичко започна с инцидент преди около седмица, инцидент, за който съм отговорен. Младата дама, с която се запознахте, е жертва на обстоятелствата, както е жертва и нейният мъртъв годеник — барон Артър Бърлтън.

— Артър Бърлтън е… беше нехранимайко — прекъсна го разпалено Уитни.

— Какъвто и ла е бил, той и госпожица Ланкастър са се обичали. Вие може и да я смятате за ненормална или за изключително хитра жена, която кой знае как е успяла да ми замае главата и да ме накара да й предложа брак, но истината е, че тя е невинна жертва на моето нехайство и неискреност.

Когато Стивън свърши с разказа си и отговори на всички въпроси, в стаята отново се възцари мълчание. Близките на графа се опитваха да подредят мислите си. Брат му пръв взе думата:

— Ако Бърлтън е бил толкова пиян, че да се напъха сам под колелата на каретата ти, то със сигурност сам е виновен за смъртта си.

— Аз нося отговорност, защото конете, които наредих да впрегнат в каретата, бяха много своенравни и аз с мъка ги удържах. Трябваше да внимавам.

— Не мога да си обясня и по каква логика си стигнал до извода, че ти си виновен за злополуката с Чариз Ланкастър.

— Разбира се, че съм виновен — възкликна Стивън. — Не трябваше да я оставям да стои точно на най-опасното място на палубата. Това нямаше да се случи, ако и двамата не бяхме потресени от смъртта на Бърлтън. Ако не бях аз, сега тя щеше да е здрава и омъжена за английски барон.

— След това блестящо самообвинение остава да чуем и присъдата, която ще произнесеш над себе си — ядосано подхвърли Клейтън, напълно забравил за присъствието на Никълъс Дьовил.

Но именно Дьовил беше този, който обърна всичко на шега и разведри атмосферата.

— Много ми се ще да избегнем един евентуален дуел между вас двамата. Да си кажа честно, изобщо не ми се става в ранни зори, за да влизам в ролята на секундант. Защо вместо да се карате за причините, не се опитате да измислите начини за решаване на проблема?

— Прав си, Никълъс — промърмори херцогинята. — Въпреки че не е честно да те замесваме в нашите семейни проблеми, очевидно е, че в момента ти разсъждаваш най-разумно от всички ни, тъй като не си пряко засегнат.

— Благодаря ви, ваша светлост. Мога ли в такъв случай да ви кажа как виждам нещата? — Дамите кимнаха, а господата не възразиха, затова Ники продължи: — Ако правилно съм разбрал, госпожица Ланкастър се с сгодила за разорен непрокопсаник, към когото е изпитвала дълбоки и искрени чувства, но който не е бил в състояние ла й предложи нищо друго освен благородническата си титла. Така ли е?

Стивън кимна.

— И като следствие от двата нещастни случая тя загубва годеника, така и паметта си. Прав ли съм?

— Да — потвърди Стивън.

— И според доктора паметта й ще се върне от само себе в определен момент, нали? Следователно единствената загуба, която тя е претърпяла по вина на лорд Уестморланд, е тази на годеник, който е можел да се похвали само с незначителна титла и някои отвратителни навици. Според мен Стивън би могъл да се реваншира пред госпожица Ланкастър, като й намери друг годеник, който да заеме мястото на покойния. А ако годеникът, който й предложите се окаже свестен човек, способен да и осигури необходимия стандарт на живот, това не само ще успокои съвестта на графа, но и дори ще го накара да се чувства горд, че я с спасил от живот, изпълнен с нещастие и мизерия. — Той погледна първо към Уитни, после към Стивън и попита: — Как ви се струва?

— Бих казал, че предложението ти е твърде добро — отвърна графът. — И на мен ми хрумна подобна идея. Но много по-лесно може да се стигне до нея, отколкото тя да осъществи.

— О! Сигурна съм, че бихме могли да направим нещо по този въпрос! — намеси се разпалено Уитни. — Ще я представя на няколко подходящи господа, които ще пристигнат в Лондон за откриването на Сезона.