Джудит Макнот - Преди да те срещна

Имаше ли конкретна цел, особено ако беше свързана с бизнес, Стивън я преследваше с изумителна упоритост и последователност. Обичаше чувството на пълно удовлетворение, когато доказваше сам на себе си, че решенията, които е взел, са правилни и водят до отлични резултати.

Фактът, че Шери беше жена, а не недвижима собственост например, нямаше значение. Единствената подробност във връзка с нейната „продажба“ беше, че „купувачът“ трябваше да е богат и уважаван човек. Щеше да му е трудно обаче да я накара да му съдейства в осъществяването на тази сделка.

Дълго беше мислил по този въпрос и беше стигнал до най-доброто решение, или поне на него така му се струваше. Вместо да продължи да я лъже, Стивън щеше да й каже част от истината — но не и преди да обсъди това със семейството си.

Шеридан подреди прилежно книгите, пъхна листа, на който си водеше записки, в чекмеджето на бюрото и се обърна към Стивън. Той й предложи ръката си и тя се усмихна щастливо — жестът му беше толкова галантен, а очите му я гледаха с нежност!

Докато слизаха по стълбите, тя отново крадешком погледна към него. Профилът му беше мъжествен, лицето — завладяващо красиво. С тази ленива усмивка върху прекрасно изрязаните устни и тези дълбоки сини очи Стивън Уестморланд с положителност караше всяко женско сърце да тръпне от желание. Без съмнение той беше целувал безброй жени, тъй като владееше това изкуство до съвършенство. Вероятно стотици жени от цяла Европа го намираха за неустоим и въпреки това поради някаква необяснима причина, беше избрал именно нея. Изглеждаше й толкова невероятно, че изведнъж се почувства неловко. За да не се отдаде на мрачните мисли, Шери предпочете да продължи разговора, който бяха започнали в библиотеката.

— При положение, че не си спомням момента, в който си поискал ръката ми, поне би могъл да се престориш, че си го направил по подходящия начин — падайки на колене — закачливо подхвърли, когато приближиха вратата на кабинета му. — Като се има предвид колко съм отпаднала след болестта, това би било жест на кавалерство от твоя страна.

— Аз не съм кавалер — подсмихна се Стивън.

— Поне се надявам, че съм те накарала доста да почакаш, преди да получиш отговор на своето лишено от галантност предложение — отвърна тя и спря пред вратата. Поколеба се за миг, засмя се на неспособността си да си спомни каквото и да било, свързано с този важен момент от живота й, и попита: — Е, трябваше ли да чакаш, милорд?

Замаян от склонността й да се шегува и да флиртува, Стивън промълви:

— Никак, госпожице Ланкастър. Всъщност вие се хвърлихте в краката ми, ридаеща от щастие и преливаща от благодарност, че съм ви поискал ръката.

— От всички нахални, неискрени… — през смях започна Шеридан, после спря и извика: — Не съм направила подобно нещо!

Годеникът и изглеждаше толкова доволен, че тя се запита дали все пак не й беше казал истината.

— Не е възможно да съм се държала така… — неуверено рече тя. — Нали?

Стивън се засмя и поклати глава:

— Не.

Не си даваше сметка, че флиртува с нея, застанал пред отворената врата на кабинета, и че от години не беше изглеждал толкова щастлив в очите на своите прислужници и близки, които междувременно бяха пристигнали.

— След като поздравиш всички, можеш да отидеш на разходка с каретата. Така ще имаш възможност да огледаш околността и да подишаш малко свеж въздух, докато ние обсъждаме подробностите около…

Стивън не довърши изречението си. Някакъв лек шум откъм кабинета го накара да се обърне и да погледне натам. С изненада откри, че двамата с Шери са се превърнали в център на вниманието на неговите роднини, които по някаква странна причина не бяха предприели нищо, за да му подскажат, че са пристигнали.

Той въведе Шеридан в стаята и тя топло поздрави всички присъстващи.

— След като вече сте се събрали, защо не започнете да обсъждате въпроса за въвеждането на Шери в обществото? Аз ще я изпратя до каретата и веднага след това ще се присъединя към вас.

Тя почувства ръката му на лакътя си. Искаше й се да прекара повече време с тези хора, които беше започнала да харесва, но се подчини на желанието на Стивън, поклони се и се сбогува е тях.

Когато двамата излязоха, доктор Уитиком направи знак на Колфакс да затвори плътно вратите, хвърли многозначителен поглед към останалите и не пропусна да забележи учудването, изписано на лицата им. Сцената, на която бяха станали свидетели преди малко, само затвърди подозренията на стария човек, а очевидно близките на Стивън също бяха забелязали оживлението, обхванало графа.