Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Коледа ли е вече?

Дори да се беше появил със заредени пистолети в ръце, присъствието му нямаше да има подобен ефект върху веселата компания. Петдесетте слуги млъкнаха като попарени и бързо започнаха да се изнизват от помещението. Единствено Ходжкин, Колфакс и Демеън се сетиха да се поклонят, когато минаваха край господаря си.

— Те май много се страхуват от вас. Права ли съм? — попита Шери, зарадвана, че Стивън се е прибрал по-рано, отколкото беше очаквала.

— Очевидно не чак толкова, щом са напуснали постовете си!

— Това беше мое дело.

— Така предположих и аз.

— Как така?

— Много просто — отвърна графът и направи ироничен поклон. — До тази вечер нито съм ги чувал да пеят, нито съм заварвал къщата празна.

— Реших малко да се поразходя из къщата — призна Шеридан. — Когато стигнах до кухнята, разбрах, че Ърнест — момчето с превързаната ръка — се е изгорило на печката.

— И реши да организираш това представление, за да го поразсееш?

— Не, направих го, защото ми се стори, че всички имаха нужда от подобно разсейване — като мен самата.

— Зле ли се чувстваше? — Стивън тревожно впи поглед в лицето й, но Шери изглеждаше прекрасно. Беше красива и пълна с живот.

— Не. Бях…

— Да? — подкани я той.

— Ти ми липсваше.

Отговорът й го зашемети. Той забрави за всичките си клетви за чисто платоническа връзка отпреди час. Наведе се и целуна пламналите й от смущение страни, после устните му сами намериха нейните. Тялото й се притисна към неговото и Стивън усети как пламва от възбуда. Дланта й нежно се спря върху гърдите му, а думите й отново прокънтяха в съзнанието му: „Ти ми липсваше.“

Стивън се отдръпна като опарен. Беше толкова зает да скрие обзелите го в момента чувства, че автоматично се съгласи, когато Шери предложи да приготви по едно питие за двамата.

Тя сложи вода на огъня и приседна до масата. Опря брадичка на сключените си длани и усмихнато се загледа в „годеника си“, а той наблюдаваше отблясъците, които игривите пламъци от камината хвърляха върху огнените и коси.

— Трябва да е много изтощително да бъдеш граф — отбеляза Шеридан. — Как стана такъв?

— Граф ли?

Тя кимна.

— Снощи спомена, че имаш по-голям брат, който е херцог, и че си наследил всичките си титли съвсем случайно.

— Брат ми наследи титлите си от баща ни, а аз — от един наш чичо. Според една специална клауза в закона за унаследяването графовете на Лангфорд, при условие че са бездетни, могат да предават титлите си на когото от своите родственици пожелаят.

Шери кимна, но Стивън разбра, че проявява интерес просто от учтивост. Тя стана, отиде до печката и след малко обяви:

— Горещият шоколад е готов. — Сложи чаши и захарница на една табла, приближи се до масата и пъхна подноса в ръцете на графа. — Надявам се, че ще ти хареса. Струва ми се, че знам как точно се приготвя. Само не съм сигурна дали го правя добре.

Тя изглеждаше доволна от факта, че си спомня рецептата, но Стивън реши, че е странно госпожица Ланкастър да се занимава с неща, които обикновено са задължение на прислугата. Но тя идваше от Америка. Може би американките бяха по-запознати с домакинската работа от своите английски посестрими.

— Надявам се, че ще ти хареса — повтори тя.

— Сигурен съм — отвърна Стивън, макар да не му се вярваше. Не обичаше горещ шоколад. В тази част на нощта предпочитанията му клоняха към чаша отлежало бренди. Опасявайки се Шеридан да не прочете мислите му, той побърза да добави: — Ухае много приятно. Всички онези песни за сняг и въглени в камината ме настроиха точно за горещ шоколад.

Двамата тръгнаха към салона. Прислужниците зяпнаха от изумление, когато видяха лорд Уестморланд, понесъл сребърна табла в ръце. Колфакс стоеше на обичайното си място пред вратата на салона и щом зърна господаря си, се спусна към него с намерение да вземе подноса от ръцете му. Стивън го отпрати, като не пропусна да подхвърли, че щом досега двамата с госпожица Ланкастър са успели да се справят без чужда помощ, ще го направят и сега.

Тъкмо влизаха в салона, когато някой настойчиво почука на входната врата. Стивън се беше разпоредил всички посетители да бъдат отпращани, затова не обърна внимание на почукването, но само след минута във фоайето настъпи весело оживление. Той тихо простена.

— Той със сигурност си е у дома, Колфакс — чу се гласът на майката на графа. — Пристигнахме в града преди два часа. Синът ми ни е оставил бележка, че се кани да отпътува към едно от именията си в провинцията. Ако не бяхме пристигнали няколко дни по-рано, сигурно щяхме да го изпуснем. Е, къде се крие господарят ти?