Джудит Макнот - Преди да те срещна

Напоследък Стивън дори беше стигнал дотам, че не можеше да овладее гнева си, когато усетеше, че се е превърнал в обект на ухажване, и така жестоко нагрубяваше поредната обожателка, че тя разплакана избягваше, а роднините й се изпълваха с ярост към грубия граф.

И ето… Тази вечер той се беше усмихвал на Чариз Ланкастър с предишната си топлота. Без съмнение една от причините за това беше чувството за вина, което Стивън изпитваше към нея. Тя отчаяно се нуждаеше от него, но според доктор Уитиком същото важеше и за младия граф — той имаше нужда от нежност и радост в живота, а повече от всичко му трябваше доказателство, че на този свят има жени, които искат от него нещо повече от титлите, парите и имотите му.

Дори в състоянието, в което се намираше, Чариз Ланкастър не отдаваше никакво значение на богатството на Стивън. Вниманието му към нея не я главозамайваше. Тази вечер тя беше поздравила Хю с обезоръжаваща естественост и се беше смяла с глас на галантността на графа. Беше невероятно искрена и непосредствена и същевременно — нежна и чувствителна. Подобни жени бяха рядкост. Чариз Ланкастър мислеше първо за другите, после за себе си и беше достатъчно благородна, за да прости грешките и обидите. Отнасяше се приятелски с всички — от прислугата до стария доктор.

Сети се за Моника Фицуеъринг Тя беше чудесна млада жена с отличен произход и добро възпитание. Хю много я харесваше, но не смяташе, че от нея ще излезе подходяща съпруга за Стивън. Тя нямаше желание, нито пък беше в състояние да предизвика дълбоки емоции в душата на графа. Хю беше виждал лорда заедно с Моника десетки пъти, но нито веднъж младият мъж не беше поглеждал дамата си по начина, по който гледаше Чариз Ланкастър. Госпожица Фицуеъринг не би могла да докосне сърцето му.

Съвсем наскоро Стивън беше хвърлил в тревога цялото си семейство, заявявайки открито, че няма намерение се жени нито за Моника, нито за която и да е друга жена само за да се сдобие с наследник. За Хю това беше по-скоро разумно, отколкото тревожно. Не одобряваше браковете по сметка, особено щом ставаше дума за представител на рода Уестморланд. Държеше прекалено много на тях. Желаеше Стивън да се ожени по любов, както беше направил брат му Клейтън. Пожелаваше му брак подобен на неговия собствен брак с Маргарет…

Неговата Маргарет…

Мисълта за нея го накара да се усмихне. Чариз Ланкастър силно му напомняше за покойната му съпруга. Двете си приличаха не по външен вид, разбира се, а по характер.

Явно съдбата се намесваше, за да изсипе даровете си върху Стивън. Бог знаеше, че младият граф ги заслужава.

— Маги, момичето ми — рече на глас старият лекар, тъй като продължаваше да чувства съпругата си близо до себе си, макар да бяха минали десет години от смъртта й — Чувствам, че сме на път да станем свидетели на най-прекрасната сватба от години насам! Какво мислиш — Той завъртя бастунчето си, вдигна глава към небето се засмя, понеже в главата му отекна познатият отговор: „Мисля, че трябва да ме наричаш Маргарет, Хю Уитиком, не Маги!“

— Ах, Маги, момичето ми! — прошепна старецът и отново се усмихна, защото в продължение на десетилетия отговорът му на нейните думи неизменно си оставаше един и същ: — Ти си моята Маги от деня, в който се свлече от гърба на оня кон, за да се озовеш право в прегръдките ми!

„Не съм се свлякла, просто слязох… Малко несръчно наистина.“

— Маги, бих искал да си тук, до мен.

„Но аз съм, скъпи.“

Стивън смяташе да заведе Хелън на театър и да завърши вечерта в леглото на любовницата си, но три часа след като излезе, отново се озова пред входа на своя дом. Никой не се отзова на неговото почукване. Това му се стори странно. Отключи си сам и когато влезе в просторното фоайе, забеляза, че къщата беше необичайно тиха. Графът свали ръкавиците си, небрежно ги хвърли върху една малката масичка и се отправи към големия салон. Не се виждаше никой от прислугата. Той съблече палтото си и го метна на облегалката на едни стол, после извади часовника си и го погледна. Дали не беше спрял? Стрелките показваха десет и половина. Когато излизаше, Стивън имаше навик да се застоява при Хелън или в някой от клубовете до ранни зори, но когато се прибираше, на прага неизменно го посрещаше някои от многобройните слуги.

Мислите му се върнаха към Хелън. Двамата бяха отишли на театър и по време на представлението графът се улови, че непрекъснато открива недостатъци в играта на актьорите, в изпълнението на музикантите, в декорите на сцената и в аромата на парфюма на вдовицата от съседната ложа. Всичко го дразнеше и отегчаваше.