Джудит Макнот - Преди да те срещна

— С Джулиана ли? Каква е връзката с дъщеря ни?

— Мисли, Скефингтън! Мисли! Джулиана беше в Лондон по време на целия Сезон и въпреки че не успяхме да си издействаме пропуски за бала на дебютантките в „Алмак“, както и на всички останали места, където тя би могла да бъде представена на подходящите хора, аз я карах да излиза на разходка в Грийн Парк всеки ден! Бях много настоятелна по отношение на това и един ден ние го видяхме! Очите му се спряха право върху Джулиана и тогава си помислих… Да, помислих си, че я забеляза! Ето защо ни канят в Клеймор. Той е видял колко красива с милата ни дъщери и е направил проучвания, за да ни открие и да намери начин да се срещне с нея.

— Много непочтено от негова страна! Да накара собствената си жена да изпрати поканата заради него! Решително не одобрявам! Това е проява на лош вкус.

Съпругата му го изпепели с поглед.

— За какво говориш?

— За дъщеря ни и Клеймор.

— Херцога ли? — извика раздразнено тя. — Аз искам тя да се омъжи за Лангфорд!

— Не виждам начин да осъществиш мечтата си. Ако Клеймор се е влюбил в нашата Джулиана и Лангфорд също я е харесал, ще си имаме проблеми. Ще трябва да вземеш окончателно решение кого от двамата предпочиташ, преди да отидем на тържеството, скъпа.

Лейди Скефингтън отвори уста да го залее с гневна тирада заради тъпотата му, но се спря. Откъм коридора се чуха оживени гласове.

— Деца! — викна тя и се втурна навън. Сграбчи в прегръдките си първото дете, изпречило се на пътя й, и отново извика: — Госпожице Бромлейт! — Вълнението й беше толкова голямо, че тя прегърна и гувернантката. — Ще трябва да работим ден и нощ, за да се приготвим за едно прекрасно пътуване, свързано с тържество от изключително значение! Джулиана, къде си, скъпа? — Госпожата се огледа, но не видя дъщеря си.

— Джулиана се качи направо в стаята си, лейди Скефингтън — каза Шеридан, едва прикривайки усмивката си. Помисли си колко ли допълнителна работа ще й възложат във връзка с подготовката на това толкова важно тържество. Разполагаше само с една свободна вечер седмично. През останалото време ставаше в ранни зори и работеше до полунощ, изпълнявайки задължения, които не бяха типични за една гувернантка.

Сега реши да се възползва от суматохата около предстоящото пътуване, за да изтича в стаята си за малко. Изми лицето си, погледна се в малкото огледало, за да се увери, че косата й не е разрошена, после приседна до прозореца и се зае с ръкоделието си. Всъщност перспективата за допълнително натоварване не беше чак толкова лоша. Така цялото й време щеше да бъде запълнено и тя нямаше да мисли за Стивън Уестморланд. Спомените й, свързани е него, я бяха обсебили. Представяше си как Чариз Ланкастър се втурва в стаята й и подема нейната си тирада. Въображението й рисуваше различни продължения на тази история: Стивън влизаше, изслушваше лъжите на Чариз и обезумял от ярост, изхвърляше русокосата негодница от дома си, после изслушваше Шеридан и накрая двамата тръгваха към църквата, където щяха да се оженят. Или: Стивън влизаше, но отказваше да чуе и дума от обвиненията на Чариз, изгонваше я, после двамата с Шери се женеха. Или пък: двамата вече бяха женени, когато Чариз се появяваше, така че Стивън беше принуден да изслуша съпругата си и да й повярва.

Тези варианти бяха в противоречие с твърдението на Никълъс Дьовил, че Стивън й е предложил брак, воден от чувството си за вина, но на Шери й харесваше да си мисли, че графът също я беше обичал. Той може би не го беше осъзнал, преди да я изгуби, но сега със сигурност го знаеше и я търсеше. Тя толкова силно искаше да повярва в това, че на моменти се хващаше да гледа през прозореца, очаквайки Стивън всеки момент да се появи.

Беше й станало навик да ходи в операта, за да види любимия си. Това й доставяше радост, но същевременно беше истинско мъчение. Трябваше да престане да се измъчва. Нямаше да понесе да наблюдава как се усмихва с онази своя усмивка на някоя друга жена. Когато това се случеше кракът на Шери повече нямаше да стъпи в „Ковънт Гардън“. Но засега продължаваше да таи надежда, макар и слаба, че Стивън е хладен и мрачен, защото Шери го беше напуснала, защото тя му липсваше…

Шеридан недоволно тръсна глава. Съвсем не беше време да се отдава на подобни мисли. Вратата се открехна и Джулиана Скефингтън тихо се промъкна в стаята на гувернантката си.

— Госпожице Бромлейт, може ли да се скрия за малко при вас? — попита момичето, притвори безшумно вратата и се приближи до леглото. Тя приседна внимателно, стараейки се да не измачка идеално опънатата покривка. Приличаше на оклюмал ангел. Понякога Шери се питаше как е възможно такива ужасни родители като сър Джон и лейди Скефингтън да имат подобна сладка, чувствителна, интелигентна дъщеря.