Джудит Макнот - Преди да те срещна

— Защо смяташ така?

— Защото Стивън е намразил Дьовил от дъното на душата си след бягството на Шеридан.

Клейтън се замисли. Имаше вероятност планът на Уитни да претърпи провал, но едва ли би могло да бъде измислено нещо по-добро.

— А какво ще стане, ако семейство Скефингтън не приемат поканата ни?

Съпругата му не допускаше подобна възможност.

— Според проучванията на Матю Бенит лейди Скефингтън накарала съпруга си да доведе цялото им семейство в Лондон по време на Сезона, за да се смесят „с подходящи хора“. Те имат много малко пари, но затова пък — огромни претенции, както изглежда.

— Звучи ми странно окуражаващо! Направо нямам търпение цялото им домочадие да окупира дома ми в продължение на седемдесет и два часа, да сядат дванайсет пъти на масата ми, да пият чай с мен три следобеда…

Уитни нетърпеливо го прекъсна:

— Пристигнали са в Лондон с надеждата, че като получат достъп до по-подбрани хора, седемнайсетгодишната им дъщеря може да сключи изгоден брак. Поне до вчера нито една от целите им не е била осъществена. Като имаш това предвид, наистина ли вярваш, че ще отклонят личната покана на херцога на Клеймор да присъстват на градинското тържество, организирано в дома му?

— Не — отвърна Клейтън и добави: — Но все пак продължавам да се надявам.

— Напразно — рече през смях съпругата му. — Спомни си, че брат ти е най-блестящата партия в цяла Англия!

— Дотогава може да завали сняг — с надежда подхвърли Клейтън. Идеята за наближаващото тържество му се струваше все по-противна. — Сигурно все някога се е случвало и това — да падне сняг през юни.

Лейди Скефингтън седеше в салона на малката къща, която семейството беше наело в Лондон за Сезона, повдигнала уморените си крака на ниска табуретка. Съпругът й се беше разположил в креслото срещу нея и четеше вестник.

— Какво блажено спокойствие! — възкликна съпругата му. — Госпожица Бромлейт изведе децата навън, за да ги почерпи със сладолед. Ще се върнат всеки момент, но единственото, за което мога да мисля сега, е колко е хубаво, когато ги няма!

— Да, гълъбчето ми — кимна съпругът й, без да вдига очи от вестника.

Лейди Скефингтън беше готова да се впусне в разсъждения по темата, но в същия миг вратата на стаята се отвори и прислужникът, който изпълняваше освен това ролята на иконом и кочияш, влезе вътре и подаде луксозен плик на господарката си.

— Ако е някое ново известие за наема или… — започна тя, опипвайки плика, после внезапно замълча. Последва силно възклицание: — Скефингтън! Мисля… Всъщност почти съм сигурна, че… Току-що получихме първата си важна покана от пристигането ни в Лондон!

— Да, гълъбче.

Тя бързо счупи печата и разгъна плътната хартия. Дъхът й спря. В горния край на писмото сияеше златен герб Лейди Скефингтън започна да чете, а ръцете й трепереха от вълнение.

— Клеймор! — изрече с благоговение и скочи на крака, а сърцето й щеше да изхвръкне от щастие. — Канят ни в, замъка Клеймор! Чуй това: „Херцозите на Клеймор ви молят за честта да присъствате на малкото тържество, организирано в чест на рождения ден на сина им Ноел.“ И… — Лейди Скефингтън преглътна мъчително и посегна към шишенцето с валерианови капки на близката масичка. — Представи си само! Херцогинята ни е писала лично! Казва, че ужасно съжалява, загдето не е успяла да се запознае с нас по време на Сезона, но се надява да стори това в семейния замък… — Тя отново спря и поднесе успокоителното към носа си. — Тържеството е след три седмици. Децата също са поканени. Как ти се струва?

— Много странно.

Съпругата му притисна листа към пълните си гърди и прошепна:

— Скефингтън, знаеш ли какво означава това?

— Да, гълъбче. Означава, че сме получили покана, предназначена за някой друг.

Лейди Скефингтън пребледня от притеснение, отвори писмото, прочете го отново и победоносно възкликна:

— Не, точно за нас е. Виж!

Сър Джон най-после вдигна глава от вестника. Пое поканата и я прочете, а скептичното му изражение се замени с неописуемо задоволство.

— Казвах ти, че няма никакъв смисъл да идваме в Лондон и да препускаме насам-натам из града с надеждата да си издействаме височайша покана. Това писмо щеше да пристигне и ако си бяхме останали у дома, в Блинтънфийлд.

— О, това не е обикновена покана! То означава много неща!

Той отново взе вестника.

— И какво именно означава?

— Според мен е свързано с Джулиана.

Сър Джордж я изгледа над вестника си.