Джоана Макпийс - Испанската награда

Пропуснаха ги в дома на Уолсингъм без да уведомят предварително домакина и сър Ричард повика една от слугините да отведе Мария на горния етаж, където щяха да почистят или да заменят измърсената рокля.

Консуело помогна на възпитаницата си да се съблече и една камериерка донесе домашна дреха от гардероба на господарката си. Донесе и вино и Мария изпи на един дъх цялата чаша, за да успокои превъзбудените си нерви. Консуело я погледна укорно, но Мария се втурна към нея и я прегърна с обич, за да я успокои. Всичко беше наред. Сър Уолсингъм и сър Ричард сигурно я чакаха и тя щеше да слезе, за да им разкаже всичко. Трябваше да си припомни всяка подробност от чутото, за да им я съобщи. Трябваше да съсредоточи цялото си внимание.

„Норууд е креатура на Уолсингъм“ — бяха казали заговорниците. Сега Мария разбра какво бяха имали предвид и изпита дълбока благодарност към Бога, че беше именно така. Сърцето й беше пълно с презрение към самомнителните и глупави мъже, които си въобразяваха, че ще свалят от трона кралица Елизабет, а всъщност бяха само пионки в голямата игра на испанския крал. Мария беше израснала в страната на крал Филип и се смяташе за испанка, но сега разбра къде беше истинското й място. Нямаше да остане бездейна и да позволи осъществяването на този подъл план. Кралицата беше добра и мила с нея, никога не беше изразила съмнения във верността й, макар че тя беше наполовина испанка и беше доведена в Англия като военна плячка. Елизабет не я бе заподозряла дори в лекомислие, макар че съществуваха достатъчно основания за това.

Ричард изглеждаше толкова загрижен за състоянието й… Дали я обичаше истински или се стремеше колкото се може по-бързо да узнае всичко, което беше станало в дома на Уилям? В сърцето й се надигна подозрението, че двамата мъже нарочно я бяха въвели в кралския двор, очаквайки, че като католичка тя ще се свърже с членовете на тази фракция. Всеки път, когато отиваше в жилището на Уилям Лестър, сър Ричард се оказваше някъде наблизо и двамата се срещаха уж случайно. За него беше много лесно да шпионира Лестърови, защото всички в двора бяха наясно с интереса му към Мария. Никой нямаше да заподозре стремежа му да държи под око жената, която беше дошла в Англия под негова закрила.

Тази мисъл улучи Мария като физически удар и пред очите й притъмня. Когато Уолсингъм и сър Ричард влязоха в стаята, трябваше да стисне здраво зъби, за да издържи предстоящия тежък разговор.

— Ранена ли сте, доня Мария?

Младата жена поклати глава.

— Ще можете ли да отговаряте на въпросите ми?

Тя кимна, макар че очите й бяха пълни със сълзи. Уолсингъм отпрати слугинята и приседна на един стол до леглото, на което лежеше Мария, стиснала конвулсивно едрата ръка на Консуело.

— Не бързайте, доня Мария, и бъдете колкото се може по-точна. Животът на кралицата зависи от думите ви.

— Сър Франсис, вие подозирахте ли, че Уилям Лестър и приятелите му подготвят заговор срещу кралицата?

Уолсингъм кимна и прокара пръсти по тъмната си брадичка.

— Животът на Нейно величество е в опасност, а вие сте оставили тези мъже да се разхождат свободно! — извика гневно Мария.

— За съжаление не познавам всички участници в заговора, доня Мария. Ако арестувам само онези, чиито имена са ми известни, голямата риба ще се изплъзне от мрежата ми и опасността за кралицата ще се увеличи. Събираме доказателствата и чакаме. Затова ви моля да ми разкажете всичко, което знаете.

Мария пое дълбоко дъх и започна да разказва: бавно, обмисляйки всяка дума, с чести паузи, през които поглеждаше подозрително сър Ричард.

— Значи смятате, че сте познали Антъни Бабингтън по гласа?

— Да, той има характерен висок глас.

— А имената, които са били споменати? Моля ви, спомнете си всичките!

Мария прехапа устни.

— Нямам представа колко хора бяха събрани в кабинета на сър Уилям. Във всички случаи Лестър и Бабингтън, да, и някой си Барнуел, който получи от Бабингтън задача да поддържа връзката с човек на име Джоунс и с още някого, когото нарече Севидж. Това означава варварин, нали? Действително ли е английско име?

Сър Ричард се усмихна горчиво.

— Да, това е вярно. В този случай името отговаря много добре на същността на човека, който го носи. Не казаха ли и други имена? Помислете, моля ви!

Мария смръщи чело.

— Да, спомням си. Бабингтън съобщи, че следващия път ще се срещнат в „Сейнт Гилеадс Фийлдс“ и че ще уведоми още някого… някого… — Тя размишляваше напрегнато. — Нещо като фиш… Фишбърн…