Тръгнах по релсите, подскачайки от траверса на траверса, докато не стигнах до естакадата. Бетонните й греди и колони бяха украсени с графити — до там, до където можеше да се протегнеш със спрея с боя и не бе останал не боядисан дори някой квадратен сантиметър. Под естакадата, на брега на реката лежаха Хари и Игън. Хари притискаше към главата си мокра кърпа.
Смъкнах се от естакадата, увиснах на ръце, след това скочих и се приземих между тях.
— Защо се домъкна, по дяволите?
— Тези типове оставиха ли ти телефон за връзка?
Хари благоволи да ме погледне, преди да измърмори:
— Ъ-хъ. И какво от това?
— Дай ми го.
— Няма.
Повдигнах скачащ камък и тъкмо се прицелвах в него, когато си спомних за Ник. Как можах така да му се накарам? Камъкът падна от ръката ми и се обърнах, за да напусна типчетата. Беше време да намеря Ник, да го утеша и да го откарам в къщи на вечеря.
— Почакай! — извика Хари. — За този изрод ни обещаха сто долара.
— Ще ги разделя с вас.
Хари помисли няколко секунди, преди да кимне на Игън. Той ми протегна картичка с написан на ръка телефонен номер.
Ние позвънихме от закусвалнята.
Игън го повикаха да вечеря, но Хари остана с мен да изчака идването на фермерите. Не ни се наложи да чакаме дълго. Скоро черният им „линкълн“ вдигна облак прах по пътя към входа на паркинга за каравани.
Имате ли информация за шофьора на „фолксвагена“? — попита Хари единият от тях.
— Аз имам — намесих се аз. — И мога да ви я дам.
— Къде се намира той, момченце.
— Момиче съм, тъпако.
— Е, така е, разбира се — побърза да се поправи пришълецът.
— Да тръгваме — подканих двамата и ние тръгнахме към гората. На тях съвсем не им се искаше да пълзят през храстите, очевидно телата им трудно се огъваха. Накрая се съгласиха да легнат по корем и да заорат през калта с черните си костюми.
Заварих Ник и Бърт да стоят пред форта с еднакво безсмислен вид.
— Фермерите са тук — съобщих накратко.
Бърт кимна.
Те се изправиха и без да се изтръскат от мръсотиите, се взряха в него. После един от тях го привика с жест. Бърт послушно тръгна напред, като че бе захапал кукичката на невидима въдица. Те се обърнаха с явното намерение да пълзят обратно.
— Чакайте! — провикна се аз.
— Какво има?
— А възнаграждението?
Един от Фермерите извади портофел и след това ми протегна нова, сто доларова банкнота.
— Не е достатъчно. Трябват ми още много пари.
Ръката на извънземния застина. Бърт погледна към мен.
— Малко момиче, това беше уговорената сума…
— Уговаряли сте се с него — прекъснах го, посочвайки Хари. — Но зная кои сте вие.
Фермерите не отговориха.
— Зная и кой е той. Зная също, че вие сте Фермери, а нашият свят за вас е находище.
Те продължаваха да ми се блещят, но устните на Бърт се изкривиха в гримаса, която наподобяваше усмивка.
— Узнах тайната ви, а мълчанието ми струва скъпо. Какво получаваме ние в резултат на това споразумение? Кратък живот, бедност и умствена изостаналост. Нима това е наш избор? Нима не заслужаваме съществуване, като вашето? Нима Ник е виновен, че е такъв?
Посочих брат си, който не сваляше поглед от извънземните. Понякога в пъстрите му очи просветваше някакво просветление, изглежда разбираше нещо. И това, което се случваше около него ставаше разбираемо. Все едно като да гледаш към слънцето през тъмни очила. Дълго да гледаш към яркото светило, докато лъчите му не разтопят стъклата им и изведнъж да се окажеш в пълна тъмнина. В пустотата. Сякаш в нея никога не са прехвърчали малки искри. Но понякога…
Погледите на извънземните се докоснаха до него и се плъзнаха.
— Такива, като Ник, никога не са се появявали във вашия свят. Там няма повредени неща, защото вие крадете най-добрите ни идеи.
Изведнъж прегракнах и устата ми пресъхна. Но не се бях укротила, затова продължих:
— Дори не заплащате за това, ние си плащаме! И ние поемаме всички разходи! — развиках се аз. — Вие сте ни длъжници, дори лично на мен!
Тикнах пръст в гърдите на Бърт и продължих да крещя:
— Нямате право да ни използвате за своите цели и да не плащате!
— Много съжаляваме — промълви Бърт.
— О, да, извънземните са напреднали в областта на извиненията — отрязах го ледено.
Всички ние, дори и Хари постояхме няколко минути като замръзнали, докато те не кимнаха утвърдително.
— Колко искаш за твоето мълчание?
— Милион — прошепнах, за да не ме чуе Хари, след това дръпнах двете сто доларови банкноти, които извънземният вече бе протегнал и му връчих едната.
Читать дальше
