За няколко седмици успях да отправя по пощата около дузина писма. И след това се появиха Фермерите. Съдейки по вида им, всеки можеше да ги вземе за застрахователни агенти или за членове на сектата „Свидетелите на Йехова“, но аз знаех къде да гледам. Бяха същите като Бърт — с подутини под бузите и вратове по-дебели откъм главата.
Тогава тъкмо излизах от нашата каравана. Слизах по черната метална, покрита с ръждиви петна стълба, когато дочух гласа на Хари:
— Ето, тази е.
Двама от Фермерите ме пронизаха с погледи, а аз стоях като статуя и ненавиждах Хари повече от всеки друг път.
— Доколкото разбрахме, вие сте видели машината да пада в реката, така ли е?
— Не съм била аз.
— Търсим шофьора — поясни първият извънземен.
— За да му зададем няколко въпроса — добави вторият.
— На него или на нея? Зад кормилото може и да е била жена. А по-лоши шофьори от жените едва ли се намират.
Те ми отвърнаха с безсмислени погледи. Нямаха никакво чувство за хумор, като Бърт.
— Ние твърде се интересуваме от това, което сте забелязали.
— Н-нищо не съм видяла — заекнах, но те пристъпваха все по-наблизо.
— Не можем ли да поговорим в нашата кола?
Вторият ме хвана за ръката.
— Можем да ви предложим награда в налична сума.
В този момент Ник започна да слиза по стълбата на караваната. Използвайки тяхното смущение, успях да се отскубна.
— Това е брат ми. Не го ли познавате?
Подтикнах го напред и той обгърна с длани главата си. Както и на Бърт, това съвсем не им се понрави. Особено когато разбраха, че си имат работа с повреден човек. И макар че не можеха да отличават момче от момиче, мигновено разпознаха малоценно човешко същество.
— Извинете — произнесоха двамата в хор, докато отстъпваха назад.
Заедно с Ник мълчаливо наблюдавахме как влизат в колата си и правят обратен завой по чакълестата пътечка. Показах на Хари среден пръст.
— Зная, че нещо си надушила, Сили.
— Това е единственото, което знаеш, дървена тикво.
Той се омете нанякъде.
През същия ден Фермерите наеха Боб, за да извади колата от реката. Той докара камион с подвижна платформа, а ние надничахме през храсталаците, за да разберем какво става. Сигурно Фермерите нищо не бяха обяснили на Боб, защото когато той забеляза „фолксвагена“ насред реката, започна ужасно да ругае. И продължи да ругае, докато влизаше във водата.
Хари и Игън стърчаха на другия бряг, а омразният ми тип не спускаше погледа си от Фермерите. Интересно дали бе забелязал раздутите им шии и прекалено широките им скули? Вероятно не. Хари винаги умееше да се възползва от слабостите на другите, но това бе единственият му талант.
Макар че може би не бях права. Веднъж ние заедно работехме над един проект: Хари, аз и група деца. Тогава бяхме в шести клас. Отидохме в лаборатория на Министерство на селското стопанство и се възползвахме от електронния й микроскоп, за да разгледаме спори. Два пъти ходихме в гората, за да намерим образци и Хари сам намери най-хубавите папрати — дълги, изящно огънати, въздушни на вид и приличащи на зелен огън. Когато се натъкнах на него, той съсредоточено очистваше обратната страна на един лист, но след като усети стъпките ми се обърна, хвърли с размах към мен дългото стебло — така рязко, че едва се ориентирах да го хвана, но все пак го сграбчих. Тогава той си даде вид, че му е все едно, но вече го бях видяла как старателно събира спорите.
Това беше отдавна, много преди случая „кажи истината“. Оттогава Хари се измени много. Сега го наблюдавах как следи Фермерите и бе ясно, че съставя някакви планове.
Господин Джойс се мотаеше наоколо и се оплакваше на Фермерите от болки в гърба, които се появили след стоварването върху него на „фолксвагена“. Но аз знаех, че в случая космическия кораб няма нищо общо с оплакванията му. Безчислените бутилки от евтиното уиски „Бясно куче 20/20“ бяха довършили не само гърба му, но и целият му организъм.
— Фермерите пристигнаха за теб и отнесоха твоя кораб.
— Така си и знаех — кимна Бърт. — Но мисля, че тук съм в безопасност.
— Те също не обичат слабоумните.
— Прекалено жестока си. Бих го разбрал, дори като страничен наблюдател, но това е твоето семейство.
— Той ми е брат и мога да правя с него каквото си поискам.
Ник по привичка събираше на купчина „скачащи камъни“. Беше ги донесъл от реката, подувайки с тях джобовете на джинсите си.
— Какво пишеш?
И по-рано го бях питала, но той обикновено не ми показваше нищо.
Читать дальше
