— Ние не можем сами да провеждаме изследванията си. Ние… сме безплодни, докато вашата планета не е ограничена от нашата култура и ритуали. Ние притежаваме прекрасна медицина и сме овладели нанотехнологиите. При нас няма болести и случаи… на слабоумие. Но ние заплащаме за всичко това с масова стагнация. Докато при вас няма поставени граници, няма хилядолетна цивилизация, която би могла да сдържа вашия разум. Ако поискате нещо, трябва да работите за него. Вие имате подбудителни стимули, а ние нямаме такива. При вас…
Ник бе престанал да си играе с камъчетата и тихо стенейки, се бе показал на входа на форта. На лицето му се виждаше червената драскотина, получена от някой шип на бодливите храсти, когато се придвижвахме в направеният от нас проход между трънките.
Видях сенки, които се промъкваха зад храстите.
— Сили, зная, че си там — разнесе се познат омразен глас.
— Отивай горе! — прошепнах на Бърт, после се обърнах и се развиках:
— Хари! Изчезвай оттук, козя бълвоч!
— Кого криеш там? — пропя той.
— Пениса ти, но той е толкова миниатюрен, че го изгубих в напръстник и така и не го намерих.
Хари и Игън пълзяха по корем към форта.
— Хванахме те Сили! Повече няма да можеш да криеш приятелчето си!
По лицето на Хари се разля злорада усмивка.
— Разкарай се, Гади — ревнах и се огледах. Не можех да избягам и да изоставя Ник и Бърт сами! Вече ми бе все едно какво ще стане с Бърт, но Ник едва ли щеше да устои на жестокостта им. Освен това нямаше да им бъде лесно да се проврат през тръните, просеката бе твърде тясна за двамата.
— Оставете ни на мира, млади човече — заяви Бърт.
— Казах ти да се качиш горе, урод нещастен! — ревнах аз.
— Този ли е шофьорът на колата? — попита Хари.
Беше стигнал до място, където можеше да се изправи в цял ръст.
— Той е извънземен спиритуалист.
— Ъ-хъ, точно така. Пука ми какъв е. Тези типове ми обещаха сто долара, ако им го заведа.
— Ама ти не умееш да броиш до сто — усъмних се основателно.
— Продължавай да дрънкаш на вятъра, Сили — усмихна се гадния тип и измъкна нож изпод пояса си.
Някой зад гърба ми заплака. Ник или може би Бърт.
Нещо изсвистя край ухото ми. Хари изпусна ножа и се хвана за челото, където растеше огромна цицина. Изсвистя още един камък и Хари се наведе.
— Ох! — изквича.
Обърнах се в момента, когато Ник беше заметнал поредния камък, чиито остър ръб попадна в китката на Хари. Той изрева като бебе, отстъпи назад и събори Игън. И двамата се стараеха да се извъртят от града от камъни, който с сипеше по тях.
Ник хвърли камък, който удари Игън в ъгъла на окото му. Той закри лицето си с длани и се втурна натам, откъдето бе пристигнал. И двамата изчезнаха в храсталаците, преди да се затичат на място, където можеха да се изправят в цял ръст.
Брат ми продължаваше да хвърля камък след камък, с намерение да свърши цялата купчина от снаряди, която се намираше в негова наличност, струпана при краката му. Хвърлих се и ритнах остатъка им.
— Това са „скачащи камъни“, дебил такъв! — закрещях по него и без да обръщам внимание на тръните, се понесох към караваната.
Ърни и мама спяха на сгъваемия креват в гостната. Ние с Ник заемахме спалнята в другия край на караваната. Над вратата на нашата стая имаше малки ниши, до които можеше да се добереш откъм горното легло. Качих се на него, изхвърлих кутия със стари играчки от едната от тях, след това се свих и се намъкнах в тясното пространство.
„Върви по дяволите, Гади! Бърт също да върви на майната си, заедно с Ник! — мислех си аз, докато свивах колене към брадичката си. — Да вървят на майната си и дяволските Фермери! Да вървя по дяволите и аз, че повярвах… в какво?“
В добрите феи.
Чувствах се сама, съвсем сама. Като всеки човек по Земята. Всички ние сме като влажна гора в Амазония, златна жила на ценни технологии. Мозъчна амазонска гора. А те искат да впрегнем мозъците си в изучаване на духове и душевност.
Те живееха на място, където такива като Ник никога не биха могли да се появят на този свят. Живееха като богове. Вместо да правят медицински изследвания, които биха помогнали на нас самите.
Седях в своето скривалище и не ми ставаше по-леко. Само се ядосвах все повече.
Затова се смъкнах обратно долу, заобиколих караваната и тръгнах към железопътната линия. На всеки два часа, товарният влак пъхтеше по релсите по направление към Къламбъс. Бях свикнала с него и това не ме тревожеше, винаги спях като умряла. Може би на планетата на Бърт няма шумни влакове.
Читать дальше
