Космическият кораб продъни короните на дърветата, уби по пътя си тромав скакалец и след това се приземи в плитчината на река Олънтенджи, право върху мистър Джойс, което напълно устройваше и Ник, и мен, защото през по-голямата част от деня, въпросният тип беше пиян като дъска. Съвсем наскоро, докато с по-дребния ми постоянен придружител, чакахме на автобусната спирка, той се развличаше като хвърляше по него запалени кибритени клечки.
Ник повдигна очи към купчината от подскочили нагоре камъчета, но веднага се върна към своето занимание. Аз изпуснах макарата, заедно с въдицата, прехвърлих зад гърба си конската си опашчица и започнах да наблюдавам петнайсетина сантиметровата вълна, която се беше надигнала и над нивото на водата и сега си заминаваше надолу по реката. Във въздуха излетя и фонтан от клечки, а изпод дъното на космическия кораб изпълзя бял дим.
Той беше с формата на стар модел „фолксваген-костенурка“, но го бяха боядисали както трябва — не бяха забравили дори и ръждивите участъци, които обикновено се намират около джантите. Ако със собствените си очи не бях видяла пухкавата следа в небето, не бях чула съскането, което придружаваше врязването му в атмосферата и не бях забелязала как се стоварваше върху господин Джойс, навярно щях да го приема като добре поддържан стар автомобил — като онзи, който Хари и Игън търкулнаха от хълма зад моста Кейс Роуд.
Спуснах се по ската до брега, където Ник трупаше своите „скачащи“ камъни и тръгнах нагоре по реката, докато не се оказах на около трийсетина метра от кораба. Наистина, по-нататък трябваше да се придвижа през „дълбока вода“ и нагазих в нея. В ушите ми сякаш зазвучаха предупредителните думи на мама и когато тениските ми потънаха в тинестото дъно на реката, почти наяве усетих плясването по задните ми части, понеже Ърни, мъжът на майка ми беше бърз в разправиите с мен. А той удряше силно, особено ако изцапам с кал пода на караваната, в която живеехме.
Олънтенджи беше широка и спокойна река. Без да си намокря и коленете, можех да премина участъка от паркинга на караваните до бента на водохранилището, който се намираше на две мили в северна посока. Нагоре по течението, под водостока на бента, обикновено се събираха рибари-спортисти. Понякога даже им вървеше и им се удаваше да хванат поредното речно попче. От долната страна, откъм паркинга за каравани основно се въдеха костури и синьохрилки.
Водата под „фолксвагена“ продължаваше да кипи. Единственият му пасажер, който приличаше на човек, се беше свил над кормилото му. Във всеки случай, на главата му имаше коса, което не често се вижда при извънземните.
Калта клокочеше във водата и скриваше речното дъно. Протягайки ръка напред, се опитах да запазя равновесие и накрая се добрах до дръжката на вратата на „костенурката“. Тогава забелязах, че господин Джойс лежи от другата страна на колата — полупотопен във водата и с лице нагоре. Следователно корабът не беше паднал точно върху него, а достатъчно близко до стария пияница, за да го повали и да го остави в безсъзнание. Той не беше потънал, защото си бе ударил гърба си в широк, лигав камък.
Прозорецът на „костенурката“ бе отворен. Погледнах във вътрешността и ноздрите ми доловиха мирис на стара пластмаса. „Фолксвагенът“ на извънземния беше добре и автентично сглобен. Щракнах дръжката на вратата и я придърпах към себе си.
Водачът беше облечен с нещо като ръждивочервен голф, лека куртка със същия цвят, спортни обувки „Найк“ и препаска от черен колан. Освен това носеше очила с дебели пластмасови рамки, точно такива, каквито с каквито помнех баща си, когато бях малко дете.
Обърнах го на седалката му и забелязах, че кожата му на някои места е разкъсана и отдолу се подава странна на вид, червена плът. Беше извънземен, както и подозирах.
— Какво беше това, по дяволите?
Разпознах гласа на Хари, който се донасяше откъм височината на хълма и след това дочух шум на храсти; вероятно той, заедно с Игън, бяха тръгнали на разузнаване. Хари бе на петнайсет години, с една година по-голям от мен, но понеже беше повторил пети клас, сега бяхме съученици. Той пускаше мръсни клюки по мой адрес, защото миналото лято му бях позволила да докосне гърдите ми, когато играехме на „кажи истината“. Но аз имах други причини да го ненавиждам и съвсем не ми се искаше да открие извънземния. Преди известно време Хари бе заставил три по-малки от него деца да мъкнат безсмислено цяла купчина от бетонни късове, като ги беше заплашил с бой, ако не изпълнят нареждането му. И на тях им се наложило цял ден да работят за него. Това типче използваше хората, и то по най-безсъвестен начин!
Читать дальше
