— За какво говориш, млади човече?
— Аз съм девойка, глупако. Всеки земен жител го знае!
Раменете на извънземния увиснаха.
— Наистина ли?
— Именно. Така че не ме ядосвай. Да не би да си пристигнал, за да осъществиш Първия Контакт?
— Не. Пребивавам на Земята незаконно.
Въздържах се от повече хапливост. Ако майка ми беше чула нещо подобно на обедната маса, сигурно щеше да се изкикоти, и то така, че млякото да потече от носа й, а Ърни щеше да се задави с хапката свинско. А Ник щеше просто да се засмее, както се смеят и останалите.
— Нима няма да поискаш да те отведа при нашия вожд, както се полага на всеки порядъчен извънземен?
— Не, трябва да поговоря с вашите учени. Целта трябва да се промени…
Извънземният изведнъж се втренчи в някаква точка зад рамото ми. Поразтревожих се да не би Хари да се е промъкнал по-близо, за да ме шпионира, но това беше Ник, който трупаше камъчета върху мрежичката, която бе закрепил на главата си.
— Хей? Каква цел трябва да се смени?
— Той.. той… счупен ли е ?
Дълго се вторачвах в него, без да разбирам какво има предвид, докато не се сетих.
— Да. Ник не е съвсем на себе си. И какво от това?
— Знаех за… Но просто никога…
— Нима нямате малоумни извънземни?
Този тип започваше да ме дразни. А си мислех, че представител на напреднала цивилизация ще знае как да се държи при вида на такъв, като Ник. Подлите шеги и издевателствата над умствено изостаналите са по скоро в стила на такива като Хари и приятелчетата му, но от един извънземен очаквах нещо повече.
— Не, разбира се, че не. Простете, но аз…
Ник не обръщаше особено внимание на пришълеца. Но той не сваляше поглед от него. Щракнах с пръсти… и продължих с разпита:
— И така, какво правите тук? Необходимо ви е да поговорите с земни учени. Възнамерявате ли да ги предупредите за избухването на свръх нова звезда? Или да преустановите война? Какво изобщо?
— Не, нищо такова. Възнамерявах да пренасоча целта на земните изследвания.
— Донесли сте някакви дреболийки, които ще ни въведат в студено топене на металите, нанотехнологии и квантови компютри ли?
Моят истински баща през последните десет години ми направи само един подарък, но за това пък най добрия на света: абониране за предаванията на „Дискавъри Ченъл“. Напоследък сама започнах да си плащам абонамента, но както и преди го смятам за подарък от баща ми. Ако не беше той, изнурения негодяй, никога нямаше да попадна в образцово училище.
— Това са именно тези технологии, от които бях длъжен да ви отвратя!
— Що за извънземен сте вие?
— Аз съм… учител.
Огледах се, дали някой не ме подслушва.
— Свалиха ли ви?
— Да.
— Военната авиация ли? Или НАТО?
— Фермерите… Опитаха се да ме спрат.
— Фермерите ли?!
Приклекнах и живо си представих Хюбърт Ърскуин, който яростно стреля с автомат по Хърби, който прелита над полята му засети със соя.
— Мисля, че под „фермери“, подразбирате нещо друго, отколкото аз си го представям.
— Имах предвид защитниците на Земята.
— Ъ-хъ — промърморих. За да попадне тук, моят извънземен е пробил блокада. Изглеждаше интересно, но не много убедително. — И какво искате да извършите на Земята?
— Трябва да напиша анонимни писма на вашите водещи учени. Да им задам някои въпроси, които ще насочат мислите им към ключови области на познанието.
Огледах го бавно и внимателно. Това лято ми изглеждаше скучно, а изведнъж се задаваше добро развлечение.
— Следователно на вас ви е нужна „дупка“, в която да се скриете възможно най-дълбоко.
— Да. И пощенски марки.
Бетонния завод на компанията „Мингоу Конкрит“ се намираше на около километър и половина от паркинга за каравани. Заводът бе малък и произвеждаше канализационни тръби с дължина от четири метра и двайсет сантиметра.
Не зная кога именно (точната дата се е загубила в историята на местното непълнолетно население), но някой открадна от завода макара със стоманена тел. Похитителите я претърколиха от територията на завода и я скриха в гората, може би за да демонстрират своята храброст. След като извършиха такъв велик подвиг, те поставиха макарата от към плоската й страна, добавиха прътове, дъски и пластмасово фолио и построиха форт на две нива. После момчетата пораснаха, отправиха да учат по колежи, фортът обрасна с тръни и сега едва ли някой би могъл да определи неговото местонахождение.
Сега фортът беше наша собственост — на мен и на Ник. Може би и други деца знаеха за него, но никога не бях забелязала някой да се върти наоколо. Ние го намерихме, когато за първи път получих в колет по пощата скаутска брадвичка с къса дръжка. Той ми струваше дванайсет долара — половината от летните ми печалби от продажба на лимонада, подстригване на трева (вярно, че това го правеше Ник, под мой надзор) и разхождане на кучета. На бланката бях написала името на Ник, защото не бях уверена, че на момичетата се полага да получават бойскаутски атрибути. Но когато пратката пристигна, и на двамата ни се прииска да отрежем нещо с брадвичката. Затова се отправихме в гората. Намерихме кленово дърва с дебелина пет-шест сантиметра и се хванахме за работа. Задачата се оказа по-трудна, отколкото си я представяхме и ние отрязахме почти три-четвърти от ствола, докато дървото най сетне се предаде. Решихме да намерим нещо по-тънко и след като видяхме храсталаците от трънки, решихме да разчистим пътеката. За съжаление трънките се оказаха също така неподатливи, като клена — клонките им не се разлитаха настрани, а се закачаха с шиповете си една в друга.
Читать дальше
