След като отрязахме няколко храста и отмъкнахме техните скелети, изведнъж видях очертанията на форта. Разбрах, че вече имаме определена цел и работата тръгна по-бързо.
Фортът изглеждаше като ръждясал, и покрит с плесен, но така ни привличаше!
Ние изхвърлихме от вътрешността му оранжево мъхнато килимче, влажни, плесенясали броеве на „Плейбой“, множество празни бутилки и го превърнахме в наше убежище, в което поставихме девет волтов телевизор, самоделен телескоп, и комбинирани вилици-лъжици, които взехме „на заем“ от „Кентъки Фрай Чикън“.
По всичко изглеждаше, че на това място на извънземния ще му бъде добре. Ние му дадохме хартия, химикалки, пликове и блокове с марки, които задигнах от Ърни. Освен това дадохме на заем на пришълеца и спален чувал. Той започна да използва по ниското ниво за спане, а по-високото и по-тясно — за работен кабинет.
Оттогава всеки ден с акуратен почерк пишеше дълги писма, и то на истинска пощенска хартия. А ние ги вземахме и ги пускахме в пощенската кутия.
Писмата наистина бяха много: до Масачузетския технологичен институт, до Калифорнийския технологически университет, до Принстън, и Харвард. Наложи ни се да купим пликове за авио-поща, за да отправим писма до Кембридж и Токийския университет. В промеждутъците между писането на писмата, пришълецът разговаряше с мен, но никога с Ник. Разбрахме, че се казва Бърт. Той обичаше класическите телевизионни сериали, особено „Островът на Гилигън“ и използваше сюжета на шоуто, за да изтъква безплодността на организираните действия в класовото общество.
Бърт беше потомък на добре известен род на извънземни и му харесваше топлото време. Той не бе съгласен с фермерите.
— Все пак, защо фермерите те свалиха? — попитах го по едно време.
— Защото Земята е наша планета с ограничен достъп.
— Ваша планета с ограничен достъп ли? Никога не си споменавал за това.
— Как да го обясня най-просто..? За нас Земята е като находище в дадена част от галактиката.
— Така значи, вие ни игнорирате ли?
— О, не, съвсем не. Как ще си обясниш, откъде зная английски? Той е нашият общоприет език.
— Английският да е общоприет език в галактиката?!
Представям си как би била поразена госпожица Мур, учителката ми по литературна композиция!
— Това е само една малка част. Вие сте източник на много неща.
Бира? Крави? Жени? Какво такова бихме могли да дадем ние хората, което извънземните го нямат?!
— Сетих се. Комедия! Сигурно са комедиите ни.
Бърт ме изгледа недоумяващо. Значи не е комедия.
Той лизна плика с тънкия си, почти змийски език, запечата го и ми го подаде.
— За утрешната поща, моля.
Връчих плика на Ник и Бърт отскочи като ударен. Сякаш бе ранен от мисълта, че нещо повредено и недодялано се е допряло до нещо, до което той се е докоснал. Впрочем той никога не поглеждаше към Ник и не говореше с него, дори и от вежливост.
— Нима там, откъдето идвате, няма умствено изостанали?
Бърт поклати глава отрицателно.
— Изглежда, че е добре да се живее в извънземно общество.
Като че ли той долови сарказма ми.
— Не е съвсем така. И ние си имаме своите проблеми. Затова съм тук.
— Какви са проблемите ви?
Представих си свят, в който Ник би могъл да съществува в своята цялост. Не повреден.
Никога не бях виждала Бърт толкова оживен.
— Всички ние сме еднакви! Имаме всичко необходимо и никой не се грижи за собственото си преживяване. Нямаме стимули за растеж. Нямаме необходимост от творчество. Ние сме точно толкова мъртви, колкото и той.
Бърт тикна показалеца си в Ник.
— Върви по дяволите! — изревах. — Ник е жив. Колкото искаш можеш да желаеш смъртта му, но той е жив!
— Прости ми — премигна извънземният и отпусна очи.
— Добре де, до утре.
Бях виждала много различни реакции спрямо Ник, но тази бе нещо ново.
Когато Ърни започна да живее с майка ми в нашата каравана, той никога не повикваше Ник по име. Но и не го игнорираше. За него брат ми бе нещо като играчка. Той му протягаше ръка и му казваше „Дай петте пръста!“, но когато Ник посягаше към нея, я отдръпваше. И всеки път се смееше гръмко, докато Ърни не му наредеше:
— А сега ти дръж ръката.
На брат ми никога не му достигаше акъл да отдръпне дланта си от мълниеносното шляпване. След това като че ли се усмихваше, поглеждаше ме и потриваше ръката си.
— Хайде още веднъж, Ник — повтаряше Ърни и трябваше да измислям нещо, за да прекратя това занимание.
Винаги се страхувах да мисля какво ставаше в къщи, когато ме нямаше там.
Читать дальше
