Алистър Маклейн - Устата на гроба

Оставих го да се ориентира накъдето си ще. Реших, че е време да отида на горната палуба, и му го казах.

— Идват ли вече?

— Не бих казал, сър. Ще загасим осветлението в салона, защото ще им се стори странно, ако надникнат през прозорците и видят, че вътре няма никой. Но ще оставим да свети в двете каюти и на кърмата. Това ще им обърка зрителните възприятия. Кърмата ще бъде ярко осветена, но по-нататък ще е тъмно. Ние ще се скрием в тъмното.

— Къде в тъмното? — Гласът му не звучеше много уверено.

— Вие заставате в кабината на щурвала. Там вратата се отваря навън. Поставяте си ръката на дръжката и чакате. Щом усетите, че тя започва да се движи, а то ще е бавно, можете да бъдете сигурен, изчаквате вратата да се поотвори и след това я ритвате с всичка сила, малко под бравата. Ако не му счупите носа или не го изхвърлите през борда, поне ще го уредите с комплект изкуствени зъби. За другия или другите ще се погрижа аз.

— Как?

— Ще бъда на покрива на салона. Той е с около един метър по-долу от покрива на кабината на щурвала, така че силуетът ми няма да се вижда на фона на осветената кърма, дори ако идват откъм носа на яхтата.

— И какво можеш да направиш оттам?

— Ще ги ударя с нещо по главата. Една щанга от машинното отделение, обвита с парцал, ще свърши чудесна работа.

— А защо просто не ги заслепим с фенерчета и не им кажем „горе ръцете“? — Чичо Артър очевидно не проявяваше никакъв интерес към плана ми.

— По три причини. Тези хора са много опасни и в никакъв случай не бива да ги оставяме да се окопитят. Вярно, няма да е много спортсменски от наша страна, но само така ще оцелеем. Пък и съм сигурен, че преди това ще ни наблюдават с уред за нощно виждане. И на последно място, звукът се носи много бързо по водата, а вятърът духа към Торбей. Ако се стигне до стрелба, искам да кажа.

Той не каза нищо повече. Заехме позиции и зачакахме. Продължаваше да вали силен дъжд, примесен със западен вятър. Този път дъждът не ме притесняваше, защото бях с мушама. Лежах неподвижно и от време на време раздвижвах пръстите на ръцете си — в дясната ръка стисках щангата, а в лявата — ножа.

Пристигнаха след петнайсет минути. Чух лекото отъркване на гума в десния борд, откъдето се намираше и вратата на кабината на щурвала. Леко подръпнах кордата, преминаваща през задния й прозорец. Кордата беше завързана за ръката на чичо Артър.

Бяха двама. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и чудесно различавах първата фигура, която се покатери на борда точно под мене. Човекът завърза въжето на лодката и изчака другаря си. Двамата заедно тръгнаха напред.

Водачът извика от болка, когато вратата се хрясна с всичка сила в лицето му. Аз нямах чак такъв късмет. Вторият тип имаше котешки реакции и вече се опитваше да се спусне надолу, когато замахвах с щангата. Ударих го по гърба или по рамото, не бях сигурен, и се стоварих върху него. Знаех, че в едната си ръка държи или пистолет, или нож, но ако губех време да търся коя точно ръка е и какво държи, бях загинал. Замахнах с лявата си ръка и той омекна.

Отминах другия гостенин, който лежеше и стенеше до отвора за оттичане на водата, профучах покрай чичо Артър, дръпнах завесите и запалих лампата. След това се върнах, повдигнах стенещия тип, довлякох го в салона и го стоварих на пода. Не ми се виждаше познат. Това обаче не беше чудно, тъй като и собствената му майка или жена му не биха го познали. Чичо Артър очевидно вярваше в добрата работа само, когато тя се върши с желание. Някой пластичен хирург щеше доста да си играе с непознатия.

— Дръжте пистолета си насочен към него, сър — казах аз. — При най-малкото движение го убийте.

Чичо Артър разглеждаше резултата от работата си с леко замаяно изражение. Там, където лицето му не се закриваше от брадата, се виждаше, че е по-бледо от обикновено.

— Но… погледни лицето му. Не можем да го оставим…

— По-добре погледнете това, сър. — Наведох се и вдигнах изпуснатото от гостенина ни оръжие. — Тази играчка е добре позната на американската полиция. Ловна пушка, на която две-трети от цевта и приклада са отрязани. Ако той ви беше пипнал пръв, изобщо нямаше да имате лице. Буквално казано. Така че не се опитвайте да се правите на Флорънс Найтингейл.

Това не беше начинът да се говори на чичо Артър и като се върнехме в Лондон сигурно щеше да има какво да се добави в досието ми. Ако изобщо се върнехме. Само че сега хич не ме интересуваше. Заобиколих чичо Артър и излязох.

От кабината на щурвала взех електрическо фенерче, отново излязох и го насочих към водата, като го закривах с ръка, така че лъчът му да не се вижда на повече от петдесетина метра. Бяха дошли с гумена лодка.