Алистър Маклейн - Устата на гроба

— Доколкото зная, за около един милион лири.

— Това знаех и аз. Само че милионите са осем. Кюлчета на стойност осем милиона английски лири! Обикновено златото, което пътува от Европа до сейфовете на Форт Нокс в САЩ, е на малки партиди, не повече от осем четиринайсеткилограмови кюлчета наведнъж. За по-безопасно. За по-сигурно. Да не би да стане нещо. Само че този път банката е била сигурна, че нищо няма да се случи, тъй като имахме агенти на борда. Били закъснели с плащанията и затова натоварили шестстотин и четирийсет кюлчета, без да уведомяват никого. Осем милиона лири. Сега банкерите са изпаднали в луда паника. Правителството също е изпаднало в луда паника. И всички си го изкарват на мене.

А той беше дошъл, за да си го изкара на мене.

— Трябваше да ме предупредите, че идвате — обадих се аз.

— Опитах се. Но ти не се свърза с мен в уречения час на обед. Елементарна грешка, Калвърт, и сериозно нарушение. Не спазвате графика. И ти, и Хънслет. Тогава реших, че нещата отиват от развала на провала. Реших лично да се заема с операцията. Пристигнах със самолет и с катер на Кралските военновъздушни сили. — Явно това беше борещият се с вълните на пролива катер, който бях забелязал от хеликоптера на връщане към заливчето. — Къде е Хънслет?

— Не зная, сър.

— Не знаеш? — Говореше с познатия ми безизразен глас, който обаче хич не ме стряскаше. Не е ли малко необичайно за тебе Калвърт, да не знаеш нещо?

— Да, сър. Боя се, че някой го е отстранил, но още не зная как. Какво правихте през последните два часа, сър?

— Какво искащ да кажеш?

Как ми се искаше да престане да тика този проклет монокъл в окото си. Знаех, че монокълът му не е превземка — той почти не виждаше с дясното око — но въпреки това жестът му силно ме дразнеше. В този момент просто нямаше нещо, което да не ме дразни.

— Имам предвид този катер на Кралските военновъздушни сили, с който сте дошли. Той би трябвало да е пристигнал тук още преди два часа. Защо тогава не се качихте на яхтата?

— Качих се. В тази тъмнина за малко да се блъснем във „Файъркрест“. Но нямаше никого. Така че отидох да похапна. Доколкото видях, тук имате само отвратителен консервиран фасул.

— В хотел „Кълъмба“ едва ли биха ви предложили нещо повече. Най-много да добавят и препечени филийки. — Хотел „Кълъмба“ беше единственият хотел в Торбей.

— Аз похапнах пушена пъстърва и филе-миньон с бутилка великолепно бяло рейнско вино. Обядвах на борда на „Шангрила“. — Думите му се придружаваха от лека усмивка.

Ахилесовата пета на чичо Артър отново излизаше наяве. Той страхотно си падаше по лордовете, а в този случай макар и да не ставаше въпрос за лорд, все пак седемцифрените доходи си имаха своето значение.

— На „Шангрила“? — зяпнах го с учудване, но после ми просветна. — Разбирам, разбирам. Бяхте ми казвали, че познавате добре лейди Скурас. Всъщност нея я познавате много добре, а съпруга й добре. Как е старият ми приятел сър Антъни?

— Благодаря, добре — отвърна студено той.

Чичо Артър притежаваше нормално чувство за хумор, но лекомисленото отношение към титуловани милионери не му се виждаше никак забавно.

— А лейди Скурас? — Той се поколеба.

— Хм, ами…

— Не толкова добре. Бледа, измъчена, нещастна и с тъмни сенки под очите. Като мене. Съпругът й я тормози много. Психически и физически. Снощи я унижи пред всички. Над лактите й имаше белези от въже. Как мислите, сър Артър, защо ще има белези от въже?

— Това не е възможно! Пълни фантазии. Познавах предишната лейди Скурас, онази, която почина в болница в началото на годината. Тя…

— Била е на лечение в заведение за душевноболни, доколкото разбрах от Скурас.

— Няма значение. Тя го обожаваше. И той я обожаваше. Не е възможно да се е променил до такава степен. Сър Антъни… сър Антъни е джентълмен.

— Така ли? А бихте ли ми казали как е натрупал първите си милиони? Вярвам, че сте видял и сегашната лейди Скурас?

— Видях я — бавно отвърна той. — Макар че закъсня и се появи едва с филето. — Той не виждаше нищо смешно в това. — Не изглеждаше никак добре и имаше синина на дясното слепоочие. Паднала била, докато се прехвърляла от моторницата на яхтата, ударила се в предпазното перило.

— По-скоро се е ударила в юмрука на съпруга си. Но нека се върнем на първото ви качване на „Файъркрест“. Претърсихте ли яхтата?

— Претърсих. Навсякъде без кърмовата кабина, която беше заключена. Реших, че там има нещо, което не искаш да се вижда от случайни посетители.