Алистър Маклейн - Устата на гроба

Влязох в каютата си и старателно се облякох в чисти дрехи, без да забравям и индийското шалче. Оставените от Куин разноцветни синини се бяха подули до такава степен, че трябваше да вдигна шалчето почти до ушите. Погледнах се в огледалото. Оттам ме гледаше дядо ми. Дядо ми на смъртното си ложе. Лицето ми имаше такъв изтощен и изпит вид, какъвто нормално се свързва с предстояща скорошна гибел. Освен че кръвта го беше напуснала, то беше и цялото изподрано от боровите иглички. Изглеждах като човек, страдащ от обриви. Чувствувах се като човек, страдащ от бубонна чума.

Проверих изправността на люгера и на малкия лилипут. Бяха наред. Върнах се в салона и си налях три пръста уиски. То премина през гърлото ми като пор по дирите на заек в дупката му. Изтощените ми кръвни телца отново се раздвижиха. Струваше ми се, че ако ги стимулирам с още малко от същото лекарство, те дори могат да се разтичат, и тъкмо взимах бутилката, когато чух шум от двигател.

Оставих бутилката, загасих осветлението в салона, макар че тежките завеси бяха спуснати и отвън не се виждаше нищо, и заех позиция зад отворената врата на салона.

Бях сигурен, че тези предпазни мерки са излишни и че това е Хънслет, които се връща от брега, но пък защо тогава не беше използувал дървената лодка, която все още си висеше на лодбалката на кърмата? Вероятно някой го е убедил с някоя много основателна причина да отидат до брега и сега го връща обратно.

Двигателят на лодката утихна, мина на празни обороти, даде заден ход и отново празни обороти. Лек тласък, някакви гласове, някой се качи на борда и шумът на двигателя се отдалечи.

Стъпките на посетителя — беше само един — се насочиха към кабината на щурвала. Уверени стъпки на човек, който знае къде отива. Имаше само едно съмнително нещо. Не бяха стъпките на Хънслет.

Притиснах се към стената, извадих люгера, освободих предпазителя и се подготвих да посрещна посетителя в духа на най-добрите шотландски традиции, които знаех от досегашния си опит.

Чух как вратата на кабината на щурвала се отвори с изщракване и как някаква твърда ръка я затвори. Пред посетителя се движеше ярък лъч от фенерче и се спускаше по четирите стъпала, отделящи кабината от салона. Той се спря на вратата на салона и лъчът описа кръг, докато търсеше ключа за осветлението. Напуснах укритието си и направих три неща — обвих с ръка врата му, забих не особено нежно коляно в кръста му и допрях дулото на люгера в дясното му ухо. Пипах грубо, но си имах основания, защото това можеше да бъде старият ми приятел Куин. Обаче изохкването, което чух, ме убеди, че не е той.

— Това в ухото ти не е слухов апарат, приятелю. Викат му пистолет. Намираш се на един спусък разстояние от по-добрия свят. Гледай да не ме изнервиш.

По-добрият свят май никак не го привличаше. Гостенинът не ме изнерви. Само издаде някакъв гъргорещ звук, като че ли се опитваше да каже нещо или да си поеме дъх, но иначе изобщо не помръдна: стоеше както си беше, абсолютно неподвижен. Отпуснах малко хватката.

— Запали лампата с лявата си ръка. Бавно и внимателно.

Наистина беше много бавен и внимателен. В салона светна.

— Вдигни ръце над главата си. Високо.

Този тип беше направо образцов пленник, правеше точно, каквото му е казано. Обърнах го, заведох го под лампата и му казах да ме погледне.

Беше среден на ръст, облечен спретнато в астраганено палто и кожен руски калпак. Имаше добре поддържана бяла брада и мустаци, а по средата на брадата минаваше симетрична черна ивица — друга такава никога не бях виждал. Загорялото му лице беше доста зачервено — било от ярост, било от задушаване, но най-вероятно и от двете. Той смъкна ръцете си, без да съм му позволил, седна на канапето, извади монокъл, постави го на дясното си око и ме изгледа с хладна ярост. Върнах му погледа, прибрах люгера, налях малко уиски и го подадох на чичо Артър. Контраадмирал сър Артър Арнфорд-Джейсън, К. О. Б. и цялата останала част от азбуката.

— Трябваше да почукате, сър — изрекох с упрек.

— Трябвало да почукам. — Гласът му звучеше приглушено, явно го бях стиснал по-силно, отколкото трябваше. — Винаги ли посрещаш гостите си по този начин?

— Нямам гости, сър. И приятели нямам. Не и в тази част на Шотландия. Тук имам само врагове. Който и да влезе през тази врата, е враг. Не ви очаквах, сър.

— Дано да е така. След това, което ми стори, наистина се надявам да е така. — Той разтри гърлото си, отпи от уискито и се изкашля.

— И аз не смятах да идвам. Знаеш ли колко златни кюлчета има на борда на „Нантвил“?