Алистър Маклейн - Устата на гроба

Дори имаше и извънборден двигател. Големи герои, мислели са си, че след добре свършена работа могат да си позволят да не гребат на връщане.

От едно въже направих примка и я метнах върху цилиндровата глава на двигателя. След това, като дърпах ту това въже, ту въжето на лодката, успях да я изтегля на борда за не повече от две минути. Свалих двигателя и преместих лодката на другия борд, за да не ме видят от брега. Светнах с фенерчето и я огледах внимателно, но освен името на производителя, нямаше никакви други надписи, по които да разбера от кой кораб е взета. Нарязах я на панделки и я изхвърлих през борда.

Пак се върнах в кабината на щурвала и отрязах около шест метра електрически проводник, излязох, отидох при трупа и привързах двигателя към краката му. После претърсих джобовете му. Нищо. Така си и знаех, все пак тези типове бяха професионалисти. Закрих фенерчето с ръка и огледах лицето му. Не го бях виждал преди. Взех пистолета, който той продължаваше да стиска в дясната си ръка, откачих скобите на веригите, придържащи задбордния трап, и леко спуснах първо двигателя, а после и трупа. Те безшумно изчезнаха в тъмните води на Торбей. Върнах се в салона, като затворих след себе си и двете врати.

През това време чичо Артър и раненият тип бяха разменили местата си. Непознатият беше станал и се олюляваше до преградата на кабината, като бършеше лицето си с една окървавена кърпа, вероятно предложена му от чичо Артър, и от време на време простенваше. Не го обвинявах, защото и аз бих стенал, ако имах счупен нос, няколко избити предни зъба и основателни съмнения за счупена долна челюст. Чичо Артър, с пистолет в едната ръка и чаша уиски в другата, седеше на канапето и съзерцаваше кървавото си деяние със странна смесица от задоволство и погнуса. Като влязох ме погледна и кимна към пленника ни:

— Изпоцапа целия килим — оплака се той. — Какво ще го правим?

— Ще го предадем на полицията.

— На полицията ли? Нали ми беше казал, че имаш известни резерви към полицията?

— Резерви е меко казано. Само че в един момент трябва да сменим тактиката.

— И другия приятел отвън ли ще предадем на полицията?

— Кой?

— Онзи… ъ-ъ-ъ… съучастникът на този тук.

— Онзи го изхвърлих през борда.

Нещастният килим отново пострада. Чичо Артър трепна и разля уискито си.

— Онзи какво?

— Не се притеснявайте. — Аз посочих надолу. — Дълбочината тук е триста метра, а за краката му съм привързал двайсет килограма метал.

— На… на дъното на морето ли?

— А вие какво мислехте, че ще направя с него? Да го погреба на държавни разноски, така ли? Извинете, не ви казах, че той е мъртъв. Трябваше да го убия.

— Трябваше? Трябваше? — Той изглеждаше разстроен. — Защо, Калвърт?

— Няма „защо“. Направих го с чиста съвест. Или трябваше да го убия, или той щеше да убие мене, а после и вас, и сега и двамата щяхме да бъдем там долу, на неговото място. Необходимо ли е да търсим оправдание за смъртта на хора, които са убивали поне три пъти досега? А дори точно този тип и да не е бил убиец, тази вечер той дойде, за да убива. Убих го със също толкова угризения на съвестта, колкото ако бях настъпил някоя тарантула.

— Да, но ти не можеш да си присвояваш функциите на държавен палач.

— Мога и ще го правя. Щом става въпрос за избор между мен и тях.

— Така е. Прав си — въздъхна той. — Признавам, че има известна разлика между това човек да чете докладите ти за хода на операциите и да участвува в тях заедно с теб. Но признавам и че на моменти се чувствувам по-спокоен, когато си наблизо. Добре тогава, хайде да предаваме този тип на полицията.

— Първо бих искал да отидем до „Шангрила“, сър. За да потърсим Хънслет.

— Разбирам. Да потърсим Хънслет, казваш. А не ти ли е хрумвало, Калвърт, че щом смяташ, че е твърде възможно на „Шангрила“ да ни гледат с лошо око, сигурно няма да ни оставят да го търсим?

— Така е, сър. Само че не възнамерявам да претърсвам „Шангрила“ с пистолет в ръка. Така не бих изминал и два метра. Мисля да ги попитам дали някой не го е виждал. Ако допуснем, че те са престъпниците, не смятате ли, сър, че ще е доста поучително да видим реакциите им, когато на борда се качи човек, когото смятат за мъртъв? Още повече, че този човек идва от яхта, където малко преди това са изпратили двойка убийци. И няма ли да е дваж по-поучително да ги наблюдаваме, докато времето тече, а нито първият, нито вторият убиец се появява на сцената?

— Ако допуснем, че те са престъпниците, разбира се.