Ерик Сийгъл - Лекари

Администраторът, научил се през дългогодишната си практика да контролира лицевите си мускули, само каза:

— Аха. Тогава, ако нямате нищо против да почакате, момичетата чистят в момента стая 209.

— Чудесно — рече Сет, като придаде на гласа си плътно басово звучене (почувства някак, че на един доктор, кандидат за Нобелова награда, му приляга да говори с по-дебел глас). — Ако не възразявате, ще качим веднага багажа си.

Застанаха пред отворената врата на стаята и загледаха с нетърпение как две камериерки сменят мудно чаршафите на леглата.

— Ей сегичка свършваме — рече едната и се ухили многозначително. — Младоженци ли сте?

— Личи ли ни? — попита Сет стеснително.

— Винаги отгатвам — отвърна камериерката с неприкрит намек. — Пристигнат ли туристи, които нямат изморен вид след полета, значи са на сватбено пътешествие. Е, почти свършихме. Само не забравяйте да сложите на вратата табелка „Не ни безпокойте“.

Сет се чувстваше малко неспокоен, но не и уплашен. Беше признал на Джуди, че е девствен, а тя също толкова, открито бе споделила за „опита си“. Младият стажант-лекар, с който ходела миналата година, я убедил във вечната си любов. Връзката им продължила, докато работел в болницата, а когато заминал за Тексас, изпратил оттам „обяснително“ писмо.

— Не се тревожи — прошепна Джуди на Сет. — Всичко ще стане естествено.

— Не се тревожа. Освен това съм чел „Любов без страх“.

— Откровено казано, Сет, никоя книга не може да опише красотата на преживяването.

— Толкова хубаво ли беше с приятеля ти?

Тя поклати глава:

— Не, скъпи. Но зная, че с теб ще бъде прекрасно.

Обядваха в кафенето на хотела. Сет унищожи два сандвича и огромен резен лимонов сладкиш.

Към средата на обяда той придоби замислен вид.

— Тревожи ли те нещо? — попита Джуди.

Той кимна:

— Искаш ли да излезем малко с колата, Джуди?

— Разбира се. Къде?

— Ще видиш, когато пристигнем.

Качиха се в колата, Сет извади от джоба на сакото си карта и започна да насочва Джуди на запад. След около половин час излязоха на тесен селски кръстопът.

— Сет, това място е абсолютно затънтено. Защо си толкова тайнствен?

— Искам да видиш един човек, Джуди — отвърна той със странна нотка на тъга. — Брат ми.

— Никога не съм знаела, че имаш…

— Да — пресече я той. — Старая се да не мисля за него.

Тя продължи да кара според указанията му, а недоумението ѝ прерасна в мрачно предчувствие.

Най-накрая Сет ѝ посочи да завие вдясно и каза:

— Ако ще бъдем близки, трябва да научиш всичко за семейството ми.

Паркираха колата в двора на детския дом „Свети Йосиф“ и там ги посрещна румена монахиня към шейсетте.

— Честита Коледа, Сет — поздрави тя топло. — Зная, че бързаш да видиш Хауи, затова ще ви заведа веднага.

Тръгнаха по един коридор на няколко крачки след монахинята. Когато заизкачваха широка каменна стълба, безпокойството на Джуди нарасна.

— Сет — прошепна тя. — Какво му има?

— Ще видиш — отвърна той тихо.

Сестрата посочи една врата:

— Сигурна съм, че ще ви се зарадва — и добави, като се отдалечаваше: — Ще бъда в детската стая, ако ви потрябвам.

Сет изчака да останат сами и обясни на Джуди:

— Надявам се, че няма да се разстроиш. Но ако не видиш Хауи, никога не би могла да ме разбереш.

Върху леглото в кабинката, която минаваше за стая, лежеше мъж, или много едро момче. На Джуди ѝ беше трудно да определи кое от двете, — облечено в нещо подобно на бебешка пелена. Да се опише като слабо, би било меко казано. Беше мършаво и ребрата му се брояха през бледата прозирна кожа. Приличаше на жив труп. Лежеше облегнато назад, мяташе главата си встрани, погледът му беше мътен, а по брадичката му се стичаше слюнка.

Въпреки болничния си опит Джуди не можа да не потрепери.

— Здравей, Хауи — каза Сет нежно. Момчето дори не се извърна да го погледне.

— Чува ли? — попита Джуди, колкото може по-тихо.

— Мисля, че да… малко. Но не разбира думите. Настъпи тишина, нарушавана единствено от клокочещия звук, който издаваше Хауи.

— Защо е толкова слаб? — попита Джуди. — Дори ако не може да преглъща, защо не го сложат на система?

— Нарочно — обясни Сет, като се опитваше да владее чувствата си и да говори с клинична безпристрастност. — Държат го слаб, за да могат да го вдигат две сестри, когато се наложи да вършат всички процедури, като… сменяне на чаршафи, бръснене…

— А пелената?

— На двайсет и пет години е, но все още му е необходима — Сет поклати глава: — Така е от цели двайсет години. Родителите ми правят всичко възможно, за да го държат в частна болница. Ако беше в държавно заведение, досега да не е жив — което може би щеше да е благословия.