Ерик Сийгъл - Лекари

— Какво ли имаше предвид? — Хершел попита Хана, когато си легнаха вечерта. — Да не е имало инциденти?

Хана само сви рамене.

— Хана, когато ме гледаш така, знам, че криеш нещо.

И тогава тя му каза, подчертавайки, че това са само заключения, които е извадила от държането на Бен и от случайни забележки. Предполагаше, че е имало размяна на обиди и даже на юмруци. Даже в такава привилегирована среда синът им се бе натъкнал на фанатизъм. И причините за това бяха две.

— А и не са само goyim 57 57 Християните (еир.) — 15ир. в училище. Превзетият ти брат и компанията му не са по-стока. Бен не го канят на коледните тържества у съучениците му, нито на баловете в двореца на брат ти. Когато го заведе да играе тенис в клуба на брат ти Стив миналото лято, другите щяха да получат истеричен припадък. Линк няма истински дом.

— А ние какви сме тогава, питам те?

— Двама възрастни хора, които остаряват. Какво ще стане с него, когато си отидем?

— Да не предлагаш да го върнем в Джорджия? — попита Хершел шеговито.

— Не, просто отбелязвам факт. Синът ни е прекрасен. Той е най-доброто и обичливо дете, което познавам.

— Да, трябва да го подготвим, да го възпитаме силен…

— За какво? — попита Хана.

— Защото не само е негър, но в известна стенен е и евреин. И за това ще трябва да плати внушителна цена на света.

Беше неизбежно. Животът на Бен в дома на семейство Ландсман представляваше постоянно преживяване наново на страшния геноцид. Усещаще се във въздуха, в изречените и премълчани думи.

Веднъж Бен помагаше на Хана да раздигне масата в кухнята.

Когато тя нави ръкавите си, за да измие съдовете, той видя татуировката на ръката ѝ.

— Какво е това? — попита той простодушно.

— Просто един номер — Хана опита да отклони темата.

— За какво ти е този номер? — упорстваше младият Бен.

— Да речем, че така нацистите ни държаха под отчет.

— Това е ужасно! Защо не отидеш на лекар да ти го махнат?

— Не, миличък — Хана се насили да се усмихне. — Аз оцелях и винаги ще го пазя. Това е щастливото ми число.

Сет Лазаръс взе цели три дни отпуск и замина за далечния Чикаго.

Реши, че се справя добре по всички предмети и може да си позволи да жертва няколко стотни от успеха си, за да посети Джуди. Възнамеряваха да прекарат възможно повече време сами, като същевременно вечерят и в двете семейства.

Мистър и мисис Лазаръс бяха на различно мнение:

— Безспорно е хубавица — заяви Нат. — Кой би си помислил, че нашият малък Сет ще доведе вкъщи Рита Хейуърт?

Роузи не беше толкова ентусиазирана:

— Наистина ли мислиш, че е за него, Нат? Той е толкова стеснителен, а тя е… дръзка. Не видя ли как държи ръката на Сет? Пред очите на собствената му майка го хваща за ръка. Струва ми се, че това момиче е твърде лекомислено за него.

— Той е на двайсет и една години, Роузи. Ще става лекар. Остави го да се вслуша в сърцето си със собствения си стетоскоп.

— Не си съгласен с мен, така ли?

— Кога не съм се съгласявал с теб?

— Винаги си се съгласявал.

— Е, тогава случаят е изключителен, защото определено съм на различно мнение.

Семейството на Джуди беше значително по-единодушно. След като прецени кавалера на дъщеря си, Саймън Гордън се произнесе с професионална метафора:

— Той е двайсет и четири каратов. Абсолютно.

— Джуди казва, че всички в болницата го смятат за гений — добави гордо мисис Гордън. — Какъв прекрасен зет!

— Ей, почакай малко, още не ѝ е предложил.

— По този въпрос не се притеснявай. Ако той не предложи, тя ще го направи.

Сет и Джуди прекараха дълго време прегърнати страстно пред магазина на семейство Лазаръс.

— Запазих стая в „Сонеста“ за утре. Все още не си се отказала, нали? — прошепна Сет.

Джуди отговори също шепнешком:

— Иска ми се да беше и тази вечер. Защо не заминем още сутринта, да използваме възможността докрай?

— Чудесно. Ще кажа на нашите, че се налага да летя с по-ранен самолет.

— Много ранен, Сет. Моля те.

В девет сутринта на следващия ден тя вече го очакваше лъчезарно усмихната. Сет прибра малкия си куфар в багажника на колата ѝ. Махнаха за довиждане на родителите му и отпътуваха към летище О’Хеър.

Часът беше необичаен дори за режима на туристическите хотели. На рецепцията ги посрещнаха с извинение:

— Доктор и мисис А. Швайцер…? Да, имаме резервациите ви, но ви очаквахме чак следобед.

— Самолетът му кацна по-рано — побърза да обясни Джуди. — Попътни ветрове.