Елена Павлова: Зайчета и хвърчила

Броколи се поколеба. Наистина имаше нужда от помощ — градът го плашеше до смърт. Но и Орехчо, и невестулката го бяха предупрждавали за опасностите след здрач — а Смрадльо вонеше ужасно и определено изглеждаше опасен. Така че зайчето отговори:

— Не, благодаря! Само ми кажете накъде да тръгна!

— Както желаеш! — лисугерът сви рамене — Ето натам! След няколко пресечки вече би трябвало да можеш да видиш фара!

Броколи кимна и хукна по улицата.

Смрадльо му бе казал, че скоро ще забележи фра, но той започна да си мисли, че е бил излъган. Бягаше и бягаше, а мигащата светлинка не се появи. Накрая Броколи спря разтреперан и изхлипа. Започваше наистина да се плаши, че окончателно се е изгубил и вече никога няма да открие Орехчо… Зловещата тишина наоколо го караше да си представя спотаени навсякъде чудовища.

— Проблем ли имаш, хлапе? — попита някой зад гърба му.

Броколи подскочи с писък, но топлият приятелски глас принадлежеше на представителрен борсук със засукани мустаци. Борсукът вдъхваше доверие и зайчето се успокои.

— Загубих се! — каза то.

— В Мидения град това е едно от най-лесните неща! — съгласи се борсукът — Къде са родителите ти?

— В Детелиновото селце!

— С кого си тук тогава, така далече от къщи?

— С никого. Е, с Орехчо, но той ми е просто спътник!

— Хм! И накъде беше тръгнал?

— Към „Счупената котва“!

— Случайно ми е на път… Да те заведа ли?

— Ами…

— Ела, хайде, не се страхувай! Ела по-близо!

Броколи се приближи. Борсукът с изненадваща сила го сграбчи. В свободната му лапа се появи къс нож, който той опря до гърлото на зайчето с обиграно движение:

— Ако викаш, ще те заколя!

— Аз…

— Тръгвай с мен — и нито звук повече!

Броколи изхлипа. Изобщо не бе очаквал такъв развой на нещата. Бе се измъкнал благополучно от един бандит само за да се натъкне на друг и…

— Спри, Скубльо! — тихо, но зловещо заяви Смрадльо.

— А? — борсукът сепнато се огледа — Уплаши ме, знаеш ли! Помислих, че е някой полицай!

— По-лошо е! — Смрадльо излезе от мрака на близкия ъгъл — Това хлапе работи за мен!

— Но… — Скубльо отдръпна ножа, без обаче да пуска Броколи — Той не каза нищо такова!

— И да не е луд! А ако ти си ченге под прикритие?

— Май си прав! Съжалявам! Наистина не знаех!

— Просто го пусни и се махай!

Борсукът направи точно това. Броколи искаше веднага да хукне, но краката му бяха като залепнали за земята.

— Неразумно от твоя страна да се доверяваш на първия добре изглеждащ минувач! — Смрадльо цъкна с език — Ела, ще те заведа в „Котвата“!

Броколи се разтрепера, когато той го докосна.

— Няма страшно! — Смрадльо го притисна към гърдите си и ласкаво го потупа — Отиде си вече! Хайде, да вървим!

— Но… За-за-за-защо? — заекна Броколи.

— Скубльо с това си изкарва хляба. Отвлича малки дечица, обучава ги и ги продава като слуги…

— А ти?

— Аз съм само дребен просяк! — Смрадльо поклати глава — Не съм нищо по-добро от Скубльо, но, уверявам те, поне не посягам на деца… Що се отнася до теб, приятелче, ще е по-добре да научиш едно-друго за Мидения град. Пък същите неща важат навсякъде!

— Да не се доверявам на представителни господа, а на такива като теб ли?

— Не! Всъщност не се доверявай на абсолютно никого, когото не познаваш! Не искам излишно да те плаша, но всеки непознат е опасен — особено тези, които те разпитват подробно! Ако си се загубил, по-добре потърси полицай, който да те упъти… Иначе може да се окажеш отвлечен — или дори по-лошо, пребит, ограбен и дори убит!

— О!

— Също така, никога не замръквай на открито в града! Самотно хлапе, което се мотае по тъмно, просто си търси неприятности!

— О!

— Стига с това „О!“, моля те! Градът е интересен, но и опасен… Винаги е така — всяко хубаво нещо си има и лоша страна!

— А какъв е този шум?

Смрадльо се ослуша и поклати глава:

— Не чувам нищо!

— Прилича на… плисък?

— О, сигурно имаш предвид морето? Съвсем близо сме до плажа!

— Може ли…

— Да го видиш? Разбира се!

Броколи и Смрадльо подминаха последната редица къщи и излязоха на плажа. Пясъкът бе още топъл и приятно хрускаше под лапите на зайчето.

— Това е морето! И според мен то трябва да бъде видяно и усетено именно по тъмно! — каза Смрадльо.

Свежият бриз бе изпълнил въздуха със силен солен аромат. Шумът на вълните се бе превърнал в равномерен тътен, който заглушаваше всичко.

Броколи се приближи, потръпвайки не толкова от студ или от страх, колкото от могъщия зов на морето, което неустоимо го привличаше.