Ед Макбейн - Изборът на убиеца

— Кво става? Кой си ти бе?

— Полиция — каза Хоуз. — Събудете се.

Старецът седна и със сънливи движения започна да разтрива очи.

— Кво искаш?

— Някои отговори.

— Колко е часът?

— Осем и половина.

— Много е рано. Сутрин никога не ставам толкова рано.

— Осем и половина вечерта. Чарлс Фетерик откога живее тук?

— Дай да ти видя значката.

— Аз бях тук днес следобед — каза Хоуз, като разтвори портфейла си така, че да се види забодената значка. — Трезвен ли сте?

— Цар съм на трезвеността — похвали се старецът.

— В състояние ли сте да разбирате какво ви говоря?

— Че кво толкоз?

— В състояние ли сте да ми отговаряте?

— Че кво толкоз?

— Фетерик откога живее тук?

— Трябва да има месец-два. Горе-долу толкоз. Да не е направил нещо? Хей! — Портиерът насочи костелив пръст към лицето на Хоуз. — Нали ти си ченгето, дето днес отнесе боя?

— Да — призна Хоуз.

— Е, значи е направил нещо.

— Извършил е нещо далеч по-лошо — каза Хоуз.

— Какво?

— Нищо. Имаше ли приятели в сградата?

— Не знам. Аз много-много не се занимавам с квартирантите. Грижа се за парното, канализацията, тока, такива неща. Много-много не общувам с хората. Не ме търси за компания.

— Фетерик женен ли е?

— Не.

— Да сте го виждали тук с момичета?

— С момичета?

— С момичета.

Портиерът сви рамене.

— Не съм забелязал. Докато човек не започне да удря по тръбите на парното, когато му е студено, аз не го забелязвам. И не ме интересува какво прави у дома си. Аз да не съм й стопанин на тази сграда? Само оправям парното, кана…

— Да, вече разбрах.

— Питай някой от съседите му по етаж. Те може да знаят. Аз не съм от най-общителните. Не ме търси за…

— Разбрах — побърза да го прекъсне Хоуз. — Много благодаря.

— Няма защо — рече старецът и веднага щом Хоуз излезе, се просна по корем на миндера.

Хоуз се качи на третия етаж и почука на апартамент номер 31. Никой не отговори. Продължи да чука. Отвори се врата. Не беше тази, на която чукаше. Беше вратата на апартамент 32. На прага бе застанало момиче.

— Няма никой — каза то.

Момичето беше с черен панталон и черен пуловер. Русата му коса бе сресана на конска опашка. На пръв поглед изглеждаше не на мястото си в този бордей, имаше твърде изискан, твърде елегантен вид. Повече щеше да му отива да държи чаша мартини на фона на някой скъп мезонет.

— Аз съм полицай — каза Хоуз. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Ти чукаше на номер трийсет и едно — каза момичето. — А аз живея в номер трийсет и две.

— Всъщност ме интересува номер трийсет и четири-отвърна Хоуз.

— За Фетерик ли си дошъл? — попита навъсено момичето, очевидно решило да кара направо.

— Да.

— Влизай тогава.

Хоуз го последва в апартамента и едва тогава забеляза, че черният й пуловер е протрит на лактите. Момичето запали лампата.

— Ще пиеш ли нещо? — попита.

— Не, благодаря.

— Какъв ужас, нали? Събота вечер, а съм сама.

— Да — каза Хоуз — А Фетерик…

— Откачалка — отсече момичето и сви рамене.

— Познавахте ли го?

Момичето отново сви рамене.

— Само си разменяхме по някоя и друга приказка. Докато прибирахме млякото. Разбира се, ако някой не го беше вече задигнал.

— Що за човек е?

— Откачалка — повтори момичето. — Нали ти казах. С комплекс за малоценност. Сигурно като малък е искал да спи с майка си. Нещо от този род.

— Какво? — учуди се Хоуз.

— Едипов комплекс. Обременен. Чувствал се е непълноценен. Баща му сигурно е бил едър мъж и той не е могъл да се примири с това.

— Узнахте всичко това от случайно разменени приказки? — попита Хоуз изумен.

— Сама съобразих, изказвам предположения — рече момичето. — Какво е направил?

— Мислим, че е убил един полицай.

— Леле, лошо му се пише. Ще го скъсате от бой, като го хванете, нали?

— Защо?

— Че това всички го знаят. Ще убива ченгета? Бой по главата, и толкоз. Ти на колко години си?

— На трийсет и две.

— Хубава възраст. Женен ли си?

— Не.

— Хм — каза момичето и го погледна замислено.

— Имам Едипов комплекс — рече Хоуз. — Обременен съм.

— Какво? А, да, разбрах. — Момичето се усмихна. — Ченге с чувство за хумор. Вече нищо не може да ме изненада. Сигурен ли си, че не ти се пие нищо?

— Сигурен съм.

— Аз пък ще пийна. Казвам се Джени. Джени Пеленко. Изискано, нали?

— Много — каза Хоуз и също се усмихна.

— Събота вечер, а съм сама. Ужас. — Отиде до кухненския плот и си наля чисто уиски. — Ще взема да се гипсирам. Искаш ли да се гипсираме заедно?