Джон Толкин - Недовършени предания

Сметнах за желателно да отбележа по цялата му дължина Големия път, свързващ Арнор и Гондор, макар че линията му от Едорас до Бродовете на Исен не е напълно изяснена (както и точното местоположение на Лонд Даер и Едхелонд).

И накрая бих подчертал, че пълното запазване на стила и подробностите (ако изключим шрифта и някои добавки) в картата, която лично аз начертах доста набързо преди двайсет и пет години, съвсем не означава твърда увереност в нейното съставяне и изпълнение. Отдавна съжалявам, че баща ми не я замени с друга, съставена лично от него. Но така или иначе, въпреки всичките си недостатъци и грешки тя се превърна в „истинската карта“ и баща ми винаги я използваше като първооснова (при което не пропускаше случай да изтъкне слабите й страни). Няколкото скици, които той нарисува лично и от които се ръководех, вече са историческа част от сътворяването на „Властелинът на Пръстените“. Поради това сметнах за най-уместно да запазя оригиналната си карта, тъй като тя поне представя с приемлива достоверност бащиния ми замисъл.

За съжаление произведенията на Дж. Р. Р. Толкин са издавани у нас откъслечно и без система. Едва отскоро издателство „Абагар“ се зае с амбициозната задача да представи на българския читател цялостното творчество на този мъдър и талантлив автор.

В своята редакторска работа Кристофър Толкин често цитира откъси от различни творби на баща си, като посочва и точна страница. За да направя същото, в момента разполагам единствено със споменатите вече епизодични издания, а именно:

— „Хобитът“ (в превода заглавието е променено на „Билбо Бегинс“) — издателство „Народна младеж“, 1979.

— „Властелинът на Пръстените“ — издателство „Народна култура“, 1990–1991.

— „Силмарилион“ — издателство „Абагар“, 1995.

Не се съмнявам, че в бъдеще първите две книги ще се появят в нови, по-добри и по-пълни издания. Още повече, че поради редица причини навремето „Властелинът на Пръстените“ излезе без приложенията, които представляват съществен интерес за любителите на толкиновото творчество. Затова искам предварително да се извиня на бъдещите читатели, които ще открият, че посочените от мен страници не съвпадат с текста на онези книги, които те (но, уви, не и аз) имат в своята библиотека.

Любомир Николов

Риан, съпругата на Хуор, живеела при Хадоровия род, ала когато до Дор-ломин стигнала мълвата за Нирнает Арноедиад, а още нямало вести за нейния съпруг, тя обезумяла от скръб и се залутала самотна из пущинака. Там щяла да загине, ако не й се били притекли на помощ Сивите елфи. Защото едно тяхно племе обитавало планините на запад от Митримското езеро; натам я отвели и там родила син в края на Скръбната година.

И рекла Риан на елфите:

— Нека го наречем Туор, понеже туй име избра баща му, преди войната да ни раздели. Моля ви от сърце, укрийте го и се грижете за него; защото предчувствам, че велико добро ще донесе това дете както за елфи, тъй и за хора. А аз тръгвам да диря съпруга си Хуор.

Жал обзела елфите; а един от тях на име Анаел, който единствен от цялото племе се бил завърнал подир Нирнает, рекъл на Риан:

— Уви, лейди, знайно е вече, че Хуор е загинал заедно с брат си Хурин; и според мен костите му лежат в огромната могила от мъртъвци, що орките струпаха насред бойното поле.

Щом чула туй, Риан станала и напуснала домовете на елфите, прекосила земите на Митрим, стигнала най-подир до Хауд-ен-Нденгин сред пустинята Анфауглит и легнала там, за да издъхне. А елфите наистина се погрижили за мъжката рожба на Хуор и малкият Туор израснал между тях; и бил той красив и златокос като бащиния си род, станал силен, снажен и храбър, а елфите го научили на толкоз умения и премъдрости, че не отстъпвал дори на Едаинските принцове от блажените времена, преди злото да дойде на север.

Ала с всяка отминала година животът на някогашните хитлумски обитатели — и елфи, и хора — ставал все по-опасен и тежък. Защото, както е казано другаде, Моргот нарушил дадената дума пред източните пришълци и им отказал тучните земи на Белерианд, за които копнеели, а вместо туй прокудил тия зли люде към Хитлум и там повелил да живеят. Макар повече да не обичали Моргот, те продължавали да му служат от страх и ненавиждали елфите; презирали оцелелите от Хадоровия род (най-вече старци, жени и невръстни деца), потискали ги, взимали насила жените им, заграбвали земи и имоти, а юношите поробвали. Орките бродели на воля по ония земи, преследвали последните елфи из техните планински укрития и мнозина пленници откарвали на робски труд в мините под Ангбанд.