Джон Толкин - Недовършени предания

Тъй се случило, че един ден в началото на годината (двайсет и третата след Нирнает) Туор седял до извора, що бликал край входа на неговата пещера; и гледал на запад към мъгливия залез. И изведнъж в сърцето му пламнало желание да стане и да върви, без да изчаква нито миг.

— Днес напускам тия сиви земи на мъртъвците от моя народ — провикнал се той — и тръгвам да диря съдбата си! Но накъде да поема? Дълго търсих Портата, а още не съм я открил.

Тогава взел в ръце арфата, що винаги носел със себе си, понеже бил надарен музикант, и без страх запял с ясен глас из пущинака стара елфическа песен за ободряване на сърцата. И както пеел, изворът край нозете му бликнал дваж по-буйно, та прелял и потокът се втурнал стремглаво надолу по каменистия хълм. Разбрал Туор, че туй е поличба, мигом се изправил на нозе и тръгнал подир водата. Тъй слязъл от високите Митримски хълмове и поел през северните равнини на Дор-ломин; а потокът все растял и Туор го следвал на запад, додето след три дни зърнал в далечината дългите сиви хребети на Еред Ломин, които по ония места се простирали на север и юг, засланяйки недостъпното Западно крайбрежие. В нито едно свое пътешествие не бил стигал Туор до тези възвишения.

С наближаването към планините местността ставала все по-неравна и камениста, не след дълго почнала и да се изкачва под нозете му, а потокът навлязъл в дълбоко каменно русло. Но когато взел да се спуска здрачът на третия ден от похода, Туор стигнал до скална стена и в нея зеел отвор като сводеста арка; там изчезвал потокът. Отчаял се Туор, та промълвил:

— Значи всуе е била тая надежда! Поличбата от хълмовете ме доведе само до мрачна дупка насред земята на враговете.

С натежало сърце седнал той между скалите по стръмния бряг на потока и не склопил очи през цялата черна и мразовита нощ; защото още бил месец Сулиме и нямало ни полъх от пролетта по ония северни земи, а хладните ветрове веели откъм Изтока.

Ала когато първите бледи лъчи на изгряващото слънце заиграли из далечните мъгли над Митрим, Туор дочул гласове и като погледнал надолу, зърнал изумен как двама елфи газят през плитката вода; изкачили се те по изсечени в камъка стъпала, а Туор се изправил и ги повикал. Мигом измъкнали елфите лъскави мечове и налетели към него. Тогаз забелязал, че са с плащове сиви, ала ризници носят отдолу; и се зачудил, понеже с яркия плам в очите си били по-красиви, но и по-страшни от всички други елфи, що бил срещал преди. Гордо изчакал да наближат; ала щом видели, че е сам и не вдига оръжие, а ги приветства с елфически слова, двамата прибрали мечовете и му отвърнали любезно. И единият рекъл:

— Ние сме Гелмир и Арминас от народа на Финарфин. А ти не си ли от древните Едаини, що обитаваха тия места преди Нирнает? Не ще и дума, според мен трябва да си от рода на Хадор и Хурин; златото в косите ти те издава.

А Туор отговорил:

— Да, Туор се наричам, син Хуоров, внук на Галдор и правнук на Хадор; но сега най-сетне желая да напусна тая страна, гдето съм безроден и преследван като див звяр.

— Тогаз — рекъл Гелмир, — ако наистина си решил да избягаш и да намериш заливите на Юга, то нозете вече са те повели по правия път.

— Тъй си мислех и аз — отвърнал Туор. — Защото последвах един внезапно избликнал извор от хълмовете до тукашното коварно русло. Ала сега не знам накъде да завия, след като водите изчезват в мрака.

— През мрак често се стига до светлината — рекъл Гелмир.

— И все пак доколкото е възможно, човек предпочита да крачи под слънцето — възразил Туор. — Но щом сте от онзи народ, кажете ми, ако знаете, къде е Нолдорската порта. Отдавна я търся — още откакто ми спомена за нея моят осиновител Анаел от Сивите елфи.

Тогава елфите се разсмели и казали:

— Свърши се твоето дирене; защото ние току-що минахме през Портата. Ето я пред теб! — И посочили скалната арка, където навлизал потокът. — Ела! През мрака ще стигнеш до светлина. Ще насочим нозете ти по правия път, ала не можем да те придружим по-нататък; защото ни пращат с важна заръка към земите, които напуснахме.

— И не бой се — добавил Гелмир. — Величава съдба е изписана върху челото ти и тя ще те отведе далече от този край, та дори и далече от Средната земя, ако не ме лъже сърцето.

Тогава Туор последвал Нолдорите надолу по стъпалата и тримата нагазили в студената вода, та достигнали сянката отвъд каменната арка. А там Гелмир извадил една от ония лампи, с които се славели Нолдорите; защото те били сътворени още в древния Валинор и ни вода, ни буря можела да ги угаси, а щом се смъкнело покривалото им, блесвала ясна синкава светлина от пламък, пленен в кристала 4 4 Бел.2: За сините лампи на елфите от Нолдорско потекло се споменава и другаде, макар че не ги срещаме в публикувания текст на „Силмарилион“. В по-ранните варианти на преданието за Турин нарготрондският елф Гвиндор, който избягва от Ангбанд и бива намерен от Белег в гората Таур-ну-Фуин, притежава една от тези лампи (тя може да се види в илюстрацията към тази среща, нарисувана от баща ми); според първата версия лампата на Гвиндор се преобръща и проблесналият лъч пада върху лицето на Белег, разкривайки кого е убил Турин. В една своя бележка към историята на Гвиндор баща ми ги нарича „Феанорови лампи“, чиято тайна не познават даже Нолдорите; описва ги като „кристали, закачени в мрежа от изящни верижки и излъчващи от ядрото си негаснещо синьо сияние“. . Щом елфът я вдигнал над главата си, Туор различил, че оттук водата изведнъж се втурва надолу по гладък и полегат тунел, но покрай скалното русло са изсечени стъпала, слизащи към непрогледния мрак отвъд лъчите на лампата.