Джон Толкин - Недовършени предания

Обичал Туор тези птици, които познавал от мъгливите езера на Митрим; а освен туй лебедът бил символ на Анаел и неговия народ. Станал тогава да ги поздрави и се провикнал към тях с радост и почуда, защото никога не бил виждал тъй едри и величави птици; ала те плеснали с криле и надали дрезгави крясъци, сякаш му били сърдити и искали да го прогонят от бреговете. Сетне шумно литнали над водата и профучали покрай главата му, та напорът на мощните им криле го облъхнал като бурен вятър; и в широк кръг се издигнали нагоре из въздуха, а сетне отминали на юг.

Тогава Туор извикал:

— Ето още една поличба, че предълго съм се забавил по тия места.

Изкатерил се тутакси върху канарата и оттам съзрял как лебедите кръжат из висинето; но щом тръгнал на юг да ги последва, те бързо отлетели.

Цели седем дни вървял Туор на юг покрай вълните и всяка сутрин призори го събуждал плясък на криле откъм небето, а през деня лебедите отлитали надалеч, та трябвало да ги догонва. А скалите наоколо ставали все по-ниски и върховете им се покривали с дебел слой плодородна почва; на изток се появили гори, нагиздени в жълта есенна премяна. Но отпред се приближавала мощна верига от хълмове, които преграждали пътя му и отивали на запад, за да се слеят с подножието на могъщ връх — мрачна кула с шлем от облаци, стъпила върху яка гранитна основа над зеления плащ на равнините, навлизащи далече навътре в морето.

Тия сиви хълмове били всъщност западните предпланини на Еред Ветрин по северната граница на Белерианд, а над тях се издигал връх Тарас, най-западният по онези земи, чиято беловласа глава моряците съзирали отдалеч, щом наближавали към простосмъртните брегове. През отдавна отминали дни под неговите стръмни склонове бил живял Тургон сред чертозите на Винямар, най-древното каменно творение на Елдарите в тая изгнаническа страна. Запустял, ала запазен, все още се извисявал дворецът върху обширни тераси, гледащи към морето. Вековете не го сломили, а Морготовите слуги минали покрай него, без да усетят; ала дъжд, вятър и слани набраздили стените му, а по зидовете и каменните плочи на покривите израснали буйни гъсталаци от бледозелени треви, що черпели влага от соления морски въздух и се вкопчвали във всяка пукнатина.

Най-сетне Туор стигнал до останките на запустял път, минал по него между високи могили и килнати каменни колони, а когато денят взел да гасне, отпред се появил древният чертог с просторни, високи зали. Нямало в сенките нито следа от зло или заплаха, но го обзело страхопочитание като си помислил за ония, що някога обитавали там, а сетне заминали незнайно накъде — горделивият и безсмъртен, ала обречен народ на задморските странници. И досущ като тях, отправил взор към безкрая отвъд блясъка на нестихващите вълни. После се обърнал и видял, че лебедите са кацнали върху най-високата тераса и чакат пред западните двери на чертога; размахвали криле и му се сторило, че го канят да влезе. Тогава Туор се изкачил по широкото стълбище, гъсто обрасло с диви цветя и треви, минал под могъщата арка и навлязъл в сенките на Тургоновия дом; и накрая достигнал грамадна колонна зала. Колкото и величав да изглеждал чертогът отвън, дваж по-прекрасен и необятен му се сторил отвътре, та от трепетен възторг не смеел дори да разбуди ехо сред пустотата. Нищо не различавал сред полумрака, само в източния край зърнал трон върху висок подиум и се отправил на пръсти към него; ала стъпките му по древните плочи прокънтяли като удари на съдбата и ехото се понесло далече напред из проходите между колоните.

А когато застанал в здрача пред величествения трон и видял, че целият е изсечен от камък и изписан със странни знаци, залязващото слънце се изравнило с един висок прозорец върху западния фронтон и светъл лъч паднал върху стената пред него, та хвърлил ярки отблясъци като от полиран метал. Видял тогава смаяният Туор, че на стената зад трона висят щит, ризница, шлем и ножница с дълъг меч. Ризницата блестяла, сякаш току-що изкована от самородно сребро, а слънчевият лъч я покривал със златни искрици. Ала странен му се сторил щитът по форма, понеже бил заострен и дълъг; и върху него на синьо поле било изобразено бяло лебедово крило. Проговорил тогава Туор и гласът му дръзко отекнал под свода:

— Туй е поличба да взема тия доспехи, а заедно с тях и участта, що ми носят 8 8 Бел.6: В „Силмарилион“ на стр. 154 е казано, че когато се появява пред Тургон във Винямар и му заръчва да тръгне към Гондолин, Улмо завършва речта си с думите: — Прочее, може и тъй да се случи, че проклятието на Нолдорите да те открие там подир време и измяната да надигне глава сред твоите чертози. Огън ще те заплаши тогава. Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди и чрез него над огън и разруха ще се роди нова надежда за елфи и хора. Затуй остави в този дом меч и доспехи, та в бъдни години той да ги намери и тъй да го познаеш без страх от измама. Обяснил още Улмо от какъв вид и размери да бъдат шлемът, ризницата и мечът, оставени в чертозите. .