Джон Толкин - Недовършени предания

И заговорил Улмо за Валинор и неговото помръкване, за бягството на Нолдорите, за Прокобата на Мандос и укриването на Блаженото царство.

— Ала виж! — добавил той. — В ризницата на Прокобата (както я наричат земните чеда) винаги има слаба брънка, а в стените й се намира пролука — чак до самия завършек, който вие наричате Край. Затова додето ме има, глас потаен ще носи съвети и светлина ще сияе там, где е отредено мрак да царува. И макар в дните на мрака да изглежда, че отхвърлям волята на своите братя, Западните Властелини, туй всъщност е моята длъжност сред тях, отредена ми още преди Светът да съществува. Ала Прокобата е могъща и сянката на Врага се разраства; а аз губя сили капка по капка, та вече в Средната земя не съм нищо друго, освен потаен шепот. Пресъхват водите, устремени към Запада, а в изворите им блика отрова и властта ми отстъпва от земната твърд; слепи и глухи са елфи и люде за мен поради могъществото Мелкорово. А Прокобата на Мандос вече е устремена към своя завършек, за да рухнат всички творения на Нолдорите и надеждите им да се разсипят в праха. Едничка надежда остава — онази, що не чакат и не се готвят за нея. И тая надежда е в теб; защото тъй съм избрал.

— Та нима не ще се възправи Тургон срещу Моргот, както вярват всички Елдари? — запитал Туор. — И що очакваш от мене, Владетелю, ако ида сега при Тургон? Вярно, готов съм да тръгна по бащиния си път и да застана до краля в тежък час, ала не ще помогне кой знае колко един простосмъртен сред мнозината храбри бойци от Върховния народ на Запада.

— Щом съм решил теб да пратя, сине Хуоров, то недей да се съмняваш, че има защо, ако и да носиш един-единствен меч. За вечни времена ще запомнят елфите доблестта на Едаините и ще се питат с почуда отде взимат храброст да жертват тъй охотно живота си, който е толкоз кратък на тая земя. Ала не само заради твоята доблест те пращам, а искам да отнесеш на света надежда, що сам не подозираш и да разпалиш светлина, която ще разсече мрака.

Докато говорел Улмо тия слова, далечният шепот на бурята прераснал в мощен рев, налетял вятър и небето почерняло; а плащът на Властелина се развял като облак.

— Върви сега — рекъл Улмо, — та да не те погълне Морето. Защото Осе се подчинява на Мандос и гняв го е обзел заради Прокобата.

— Да бъде волята ти — отвърнал Туор. — Но ако избегна Прокобата, какви слова да предам на Тургон?

— Ако стигнеш при него — казал Улмо, — то словата сами ще изникнат в ума ти и устата ти ще изрече каквото желая. Говори и не бой се! Подир туй постъпи както повелява доблестта в сърцето ти. Не се разделяй с плаща, защото той ще те пази. А от гневната стихия на Осе ще ти изпратя спътник, та да те води напред — да, с теб ще крачи последният моряк от последния кораб, заминал да дири далечния Запад чак додето изгрее Звездата. Тръгвай сега към сушата!

Сетне отекнал гръм и мълния лумнала над морето; и Туор зърнал Улмо да се възправя насред вълните като сребърна кула, обляна във вихрен пламък. Викнал тогава сред воя на вятъра:

— Тръгвам, Владетелю! Ала сърцето ми вечно ще копнее за Морето.

А Улмо надигнал огромен рог и с дъха си изтръгнал от него могъща песен, пред която воят на вятъра бил като тих полъх над спокойно планинско езеро. И щом я чул Туор, усетил как го обгръща и цял го изпълва, та бреговете на Средната земя сякаш изчезнали и съзрял във величаво видение всички води на света — от тънките струйки дълбоко в земята до далечните устия на реките, от плажовете и заливите до необятните простори. Видял как бушува Великото море, изпълнено със странни създания чак до здрачните дълбини, където сред вечен мрак кънтят гласове, носещи ужас за простосмъртните. С вездесъщия взор на Валарите зърнал безбрежната шир да лежи неподвижна под златното око на Анар, да искри под виторогата Луна или да се разбива на гневни грамади срещу Сенчестите острови 11 11 Бел.9: Най-вероятно Сенчестите острови са всъщност Омагьосаните острови, които се описват в глава 11 на „Силмарилион“, „пръснати като мрежа от север на юг из Сенчестите морета“ при Укриването на Валинор. , а нейде още по-далече, отвъд безброй левги и почти недостъпна за окото, видял огромна планина, що се издигала като облак до невъобразими висоти, а в подножието й блестели дългите вълни на прибоя. И докато се напрягал да чуе звука на тия далечни вълни и да различи по-ясно вълшебната светлина, песента изведнъж секнала и той останал да стои под грохота на бурята, а разклонена мълния раздрала небесата над него. Изчезнал бил Улмо, а морето бушувало и бесните вълни на Осе препускали срещу скалните стени на Невраст.