Джон Толкин - Недовършени предания

Дълго разговаряли Туор и Воронве, докато седели, загърнати в плащовете си като безплътни сенки под хълмовете. И Туор разпитвал най-вече за Тургон, ала Воронве не желаел да говори за тия неща и вместо туй разказвал за селищата на остров Балар и за Лисгард — тръстиковата страна край устието на Сирион.

— Множат се там редиците на Нолдорите — рекъл той, — понеже все повече елфи от различни племена бягат нататък, изплашени от Моргот или изтощени от битки. Но аз доброволно напуснах своя народ. Защото едва след Браголах и разкъсването на Обсадата около Ангбанд се загнезди в сърцето на Тургон съмнение, че Моргот може да се окаже прекалено могъщ. През онази година той за пръв път изпрати свои бойци да излязат през скритата порта — само малцина, натоварени с тайна задача. Слязоха те по Сирион до бреговете край устието и там изградиха кораби. Но не постигнаха нищо, освен че се добраха до големия Баларски остров и построиха самотни селища, далеч от властта на Моргот. Защото Нолдорите не са надарени с умението да строят кораби, що биха устояли задълго в борбата срещу вълните на Белегаер Велики. 15 15 Бел.13: Виж „Силмарилион“, стр. 200: „[Тургон] вярвал също, че с края на Обсадата започва поражението на Нолдорите, ако не им дойде помощ отвън; и тайно изпратил отряди от Гондолиндрими до устието на Сирион и Баларския остров. Там те изградили кораби и отплавали към далечния Запад да търсят Валинор и помолят Валарите за прошка и помощ; от птиците морски подирили напътствие и съвети. Но морето било бурно и необятно, сенки и магии тегнели над вълните, а Валинор бил укрит. Затуй нито един от пратениците на Тургон не се добрал до Запада — мнозина изчезнали и само шепа се върнали обратно.“ В един от „съставните текстове“ на „Силмарилион“ се казва, че макар Нолдорите да „не владеели уменията на корабостроители и всички изградени от тях ладии скоро потъвали или отстъпвали пред ветровете“, все пак след Дагор Браголах „Тургон винаги поддържал тайно убежище на Баларския остров“ и когато след Нирнает Арноедиад самият Кирдан напуснал Бритомбар и Егларест заедно с оцелелите от своя народ, за да се отправи към Балар, „там се заселили при пратениците на Тургон“. Но тези подробности отпаднаха от повествованието и поради това в публикувания текст на „Силмарилион“ не се споменава за заселването на елфи от Гондолин по бреговете на Баларския остров. Ала по-късно Тургон чу за нашествието във Фалас и за разрухата на древните пристанища на Корабостроителите, що сега са пред нас; и когато узна, че Кирдан е спасил остатъците от своя народ и отплавал на юг към Баларския залив, тогава отново изпрати вестоносци. Не чак толкоз отдавна бе туй, и все пак в спомените изглежда като най-дългата част от живота ми. Защото съм млад на години, та бях избран сред кралските пратеници. Роден съм тук, в Средната земя. Майка ми произхождаше от Сивите елфи, що живеят във Фалас, и беше сродница на самия Кирдан — през първите години на Тургоновото царуване племената в Невраст не са били тъй разделени, както днес — и от нейния народ съм наследил моряшко сърце. Затова станах един от избраниците, тъй като целта ни бе да потърсим помощ от Кирдан Корабостроителя, та поне един от нас да стигне до Западните Властелини с послание и молба за помощ, преди всичко да бъде загубено. Но се забавих по пътя. Защото дотогава не познавах много от областите на Средната земя, а тъкмо напролет пристигнахме в Нан-татрен. Омайно красива е тая страна, Туор, както сам ще откриеш, ако някога нозете те поведат надолу по южните пътища край Сирион. Там всеки може да се изцели от копнежа по морето, освен ако самата Съдба е повелила друго. Улмо там е само покорен слуга на Явана и земята ражда същинска съкровищница от прекрасни творения, що сърцето дори не може да си представи сред суровите хълмове на Севера. На онова място Нарог се влива в Сирион и водите им вече не бързат, а текат величаво и бавно сред пищни ливади; а около сияйната река перуниките са като разцъфнала гора и тревата е обсипана с цветя като безценни камъни, като камбанки, като червено-златисти пламъци, като купища пъстри звезди сред зелен небосвод. Ала най-прекрасни от всичко са върбите на Нан-татрен, бледозелени или сребристи под гальовния вятър, а шепотът на безбройните им листа е като магическа песен — ден и нощ отлитаха незабелязани, докато стоях и ги слушах, нагазил до колене в тревата. Омаян бях там, та забравих Морето в сърцето си. Бродех и давах имена на непознати цветя, или лежах, унесен в сладка дрямка сред птичите песни и бръмченето на пчели и мушици; и до днес бих живял там блажено, забравяйки за рода си, за корабите на Телерите и мечовете на Нолдорите, ала съдбата ми повели друго. Или може би тъй бе решил сам Повелителя на Водите; защото силна е неговата власт по ония земи. Хрумна ми един ден да изплета сал от върбови клонки и да плавам по лъчезарната гръд на Сирион; сторих го и така свърши всичко. Защото както бях насред реката, налетя внезапен вихър и ме понесе надолу към Морето. Тъй стигнах при Кирдан последен от вестоносците; и от седемте кораба, що строеше по молба на Тургон, само един още не беше завършен. Всички други отплаваха към Запада и вече не се завърнаха, нито пък чухме вест за тях. Ала соленият морски въздух отново разбуди в гърдите ми копнежа на майчиния род, та горещо обикнах вълните и учех моряшките умения тъй бързо, сякаш просто ги преоткривах в ума си. А когато последният и най-могъщ от корабите бе готов за път, аз жадувах да тръгна с него и си казвах: „Ако са верни словата на Нолдорите, то далече на запад има ливади, пред които Върбовата страна бледнее. Там царува вечна, негаснеща пролет. И може би аз, Воронве, ще успея да стигна до ония земи. А дори и да не успея, по-добре да се скитам из морската шир, отколкото под Сянката на Севера.“ И не се боях от нищо, защото няма на света води, що биха потопили кораб, построен от Телерите. Но Великото море е страховито, сине Хуоров; и мрази то Нолдорите, защото тегне над него Прокобата на Валарите. Има там неща по-страшни, отколкото да потънеш в бездната и да загинеш — има ненавист, самота и безумие; ужас от вятър, бури, безмълвие и сенки, сред които чезнат сетни надежди и всеки живот угасва. По зловещи и странни брегове се плискат вълните, а пътят минава край безброй острови, натежали от страх и заплахи. Не ще помрача сърцето ти, сине на Средната земя, с разказ за седемгодишните си страдания из Великото море, докато плавах от Севера чак до далечния Юг, без да достигна Запада. Защото Западът е затворен за нас. Най-сетне, изтощени от черно отчаяние и смъртна умора, ние възвихме назад и побягнахме от съдбата, що тъй дълго ни бе щадила, само за да удари дваж по-жестоко. Защото в мига, когато съзряхме връх на хоризонта и се провикнах: „Вижте! Ето Тарас и земите на моето детство“, вятърът се надигна и заприиждаха откъм Запада тежки буреносни облаци. Сетне вълните ни подгониха като живи твари, изпълнени с люта злоба, а отгоре удариха мълнии; и когато разбитият кораб се превърна в безполезна черупка, морето налетя с дива ярост. Но както виждаш, аз бях пощаден; защото си припомням, че една вълна налетя по-могъща, ала и по-спокойна от другите, та ме обгърна и вдигна от кораба и ме понесе върху плещите си чак до брега, а там ме остави на сушата и се оттегли назад през канарите като огромен водопад. Замаян от бурята, останах да седя неподвижно, додето пристигна ти. Още ме мъчи страх и горчиво скърбя за изгубените приятели, с които тъй дълго пътувахме надалеч от простосмъртните земи. — Воронве въздъхнал, после продължил тихичко, сякаш сам си говорел: — Ала безмерно ярки бяха звездите там, до края на света, когато от време на време се разкъсваха мрачните облаци по западния небосвод. И не знам дали виждахме само облаци чак докъдето поглед стига, или, както твърдяха някои, съзирахме и планините Пелори над изгубените плажове на нашия древен дом. Далече, безкрайно далече са те и не вярвам някой от тукашните земи да ги зърне отново.