Джон Толкин - Недовършени предания

— За друго не моля, освен да ме отведеш до тия порти — рекъл Туор. — Там Прокобата ще се пребори със Замисъла на Улмо. Ако ли Тургон не ме приеме, свършена ще е моята задача и Прокобата ще надделее. А колкото до правото ми да диря Тургон, знай, че аз съм Туор, син на Хуор и сродник на Хурин — имена, които Тургон не ще забрави. Освен туй го диря по повеля на Улмо. Нима е забравил Тургон за онзи, що му каза някога: Помни, че последната надежда на Нолдорите идва откъм Морето? И още: Когато заплахата наближи, от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди 13 13 Бел.11: В глава 15 на „Силмарилион“ точните думи на Улмо гласят: „Помни, че истинската надежда на Нолдорите лежи на запад и идва откъм Морето“ и „Но ако наистина наближи тази заплаха, чак от Невраст ще дойде пратеник да те предупреди“. . Аз съм онзи, който трябва да дойде и затуй облякох доспехите, що някога са ми приготвили.

Сам се смаял Туор, като чул какво изрича, понеже дотогава не знаел словата, с които Улмо изпроводил Тургон от Невраст, както впрочем не ги знаел и никой друг, освен Потайния народ. А дваж повече се смаял Воронве; но само извърнал глава и с въздишка погледнал Морето.

— Уви! — промълвил той. — Не исках да се завръщам натам. И сред морската шир неведнъж съм се заричал, ако някога стъпя на суша, да заживея в покой далече от Сянката на Севера — при Кирдан край Заливите, или може би сред прекрасните поля на Нан-татрен, где пролетта е по-сладка и от сърдечен копнеж. Но ако злото се е разраснало додето странствах по вълните и наближава сетният час, значи трябва да бъда при своя народ. — Обърнал се пак към Туор и рекъл: — Ще те отведа до потайните порти; защото само безумец би оспорил заръката на Улмо.

— Щом е тъй, тръгваме заедно, както той повелява — казал Туор. — Но недей да скърбиш, Воронве! Чуй, от дън душа ти вещая, че дълъг път ще те отведе надалече от Сянката и надеждата ти ще се завърне към Морето 14 14 Бел.12: В „Силмарилион“ не се споменава нищо за по-нататъшната съдба на Воронве след неговото завръщане в Гондолин заедно с Туор; но в първоначалния вариант („За Туор и изгнаниците от Гондолин“) той е между ония, които успяват да се спасят след гибелта на града — както личи и от пророчеството на Туор. .

— И твоята също — рекъл Воронве. — Ала сега трябва да му обърнем гръб и да побързаме.

— Да — съгласил се Туор. — Но накъде ще ме поведеш и колко дълъг е пътят? Не трябва ли първо да се замислим как ще вървим из пущинака и ако целта е далече, как ще преживеем зимата без подслон и стряха?

Ала Воронве не пожелал да разкрие нищо за пътя.

— Ти познаваш силата на синовете човешки — рекъл той. — Колкото до мен, аз съм от Нолдорите; дълъг трябва да е гладът и люта зимата, та да погубят сродника на ония, що прекосиха Пукащите ледове. Мислиш ли, че иначе бихме могли да се борим безброй дни със солената морска пустиня? И не си ли чувал за пътния хляб на елфите? Още нося онова, що всички моряци пазят до последния миг. — И той показал под плаща си запечатана кесия, прикрепена към пояса му. — Нито вода, нито буря може да му навреди, додето печатът е здрав. Ала трябва да го съхраним за най-тежък час; а не се съмнявам, че като изгнаник и ловец ще съумееш да намираш друга прехрана поне докато настане зима.

— Може би — отвърнал Туор. — Ала не всички земи са безопасни за лов, макар че дивечът е по-изобилен от когато и да било. А освен туй ловците пътуват по-бавно.

След това Туор и Воронве се приготвили за тръгване. Освен доспехите от тронната зала, Туор взел и малкия си ловджийски лък; а копието си, върху което било изписано името му с елфически руни от Севера, закачил на стената, за да се знае кой е минал оттам. Воронве нямал други оръжия, освен един къс меч.

Преди да е напреднал денят, двамата напуснали някогашния чертог на Тургон и Воронве повел Туор да пресекат дългия нос западно от стръмните склонове на Тарас. Там някога минавал пътят от Невраст за Бритомбар, ала сега от него оставала само зелена пътека между древни обрасли могили. Тъй стигнали до Белерианд и северните области на Фалас; и като завили на изток, намерили укритие под мрачните склонове на Еред Ветрин, където легнали да отпочинат додето настанал здрач. Защото макар че още било далече до древните обиталища на Фалатримите, Бритомбар и Егларест, сега по тия места живеели орки и цялата област гъмжала от съгледвачи на Моргот — боял се той от корабите на Кирдан, що понякога идвали да нападат бреговете и да се срещат с бойни отряди, дошли от Нарготронд.