Джон Толкин - Недовършени предания

Бел.3: В едно писмо от 1958 г. баща ми споделя, че не знае нищо конкретно за „другите двама“, тъй като те нямали нищо общо с историята на северозападните области от Средната земя. „Мисля — пише той, — че са заминали като пратеници из далечните области на Изтока и Юга, недостъпни и непознаваеми за Гондор — един вид като мисионери из окупираните от врага области; боя се обаче, че те са се провалили като Саруман, макар и по различен начин; и подозирам, че са били източници или основатели на тайни култове и «магически» обичаи, оцелели далеч след гибелта на Саурон.“

Бел.4: В една от най-последните бележки за имената на Истарите се казва, че името на Радагаст било дадено от хората в Андуинската долина и „днес е непреводимо“. За Росгобел, наречен в „Задругата на Пръстена“ (книга 2, глава 3) „древния дом на Радагаст“, се казва, че е бил „в горските покрайнини между Равноскал и Стария горски път“.

Бел.5: От споменаването на Олорин във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 28) става ясно, че Истарите всъщност са били Маяри; защото Олорин е истинското име на Гандалф.

По-нататък текстът е цитиран буквално с всички несъвършенства на суровия ръкопис. — Б.пр.

Бел.6: Изглежда, че Курумо е староелфическото име на Саруман и не се среща никъде другаде; Синдаринската форма е Курунир . Името Саруман , както го наричат Северните люде, съдържа англосаксонската дума searu, saru — „сръчност, умение, хитроумно устройство“. Айвендил вероятно означава „любител на птиците“; можем да го сравним с „птичето езеро“ Линаевен в Невраст (виж думата лин (1) в Приложението към „Силмарилион“). За смисъла на името Радагаст виж в основния текст и Бележка 4. Паландо навярно съдържа частицата палан , тоест „надалеч“, срещана в думата палантир и в името на Алдарионовия кораб „Паларан“ — „Скиталец“.

Бел.7: В едно писмо от 1956 г. баща ми споделя: „Едва ли във «Властелинът на Пръстените» е споменато нещо, което да не съществува наистина в своя собствена плоскост (на вторична или допълнително-творческа реалност)“, а в бележка под линия към този текст добавя: „Сещам се единствено за котките на Кралица Берутиел и имената на останалите двама вълшебници (петима без Саруман, Гандалф, Радагаст)“. [В Мория Арагорн казва за Гандалф: „Сред черна нощ той би открил пътя към дома по-лесно, отколкото котките на Кралица Берутиел“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 4).].

Обаче дори и историята за Кралица Берутиел съществува, макар и в много „суров“ и донякъде нечетлив вид. Тя била злонравната, саможива и студена съпруга на Таранон, дванайсети крал на Гондор (830–913 г. от Третата епоха) и пръв от „Корабните крале“, който се възкачил на престола с името Фаластур, тоест „Повелител на бреговете“ и бил първият бездетен крал (Приложение А към „Властелинът на Пръстените“). Берутиел живеела в Кралския дом в Осгилиат, тъй като ненавиждала шума и мириса на морето и не понасяла двореца, който Таранон изградил под Пеларгир „върху арки, забили нозе дълбоко в просторните води на Етир Андуин“; мразела всяко творчество, всички цветове и изискани украшения, носела само черно и сребристо и живеела в оскъдно обзаведени покои, а градините на дома в Осгилиат били изпълнени с грозни скулптури под кипарисови и ясенови дървета. Имала девет черни котки и една бяла — нейни робини, с които разговаряла или четяла мислите им, пращала ги да разкриват всички мрачни тайни на Гондор, тъй че знаела всичко онова, „що хората най-силно желаят да скрият“, при което заръчвала на бялата котка да следи черните и да ги измъчва. Никой в Гондор не смеел да ги докосне; всички се бояли от тях и проклинали, колчем ги виждали да минават. Почти целият остатък от този единствен ръкопис е напълно нечетлив с изключение на края, където се казва, че името й било изтрито от Книгата на кралете („ала човешката памет не е затворена само в книгите и котките на Кралица Берутиел никога не напуснали хорските езици“), и че крал Таранон я качил самичка с котките върху кораб, а сетне го пуснал да се носи из морето по волята на северния вятър. За сетен път корабът бил видян да прелита под лунния сърп покрай Умбар с една котка върху мачтата и друга застанала като статуя на носа.

Бел.8: Това е намек за Второто пророчество на Мандос, което не се описва в „Силмарилион“; да се обясни то тук би било невъзможно, тъй като подобно начинание изисква подробен разказ за развитието на митологичната история в сравнение с публикувания вариант.