Робер Мерл - Островът

— Казва, че се радва за Авапуи, защото била мека като коприна.

— Така е — съгласи се Бейкър със светнали очи, — точно така! Мека е като коприна! Ръцете й, очите, гласът, движенията… Вижте — извика той като плесна с ръце — как вдига клепачи например, за да ви погледне! Ей-така! — и той се постара да направи като нея. — Полека! Полека!

Млъкна, смаян, че е могъл толкова много да се отпусне. Пърсел го гледаше усмихнат.

След кратко мълчание Бейкър заговори без преход:

— Защо казвате, че Мак Лауд е създал много опасно положение?

— Таитяните ни се сърдят.

— Поставям се на тяхно място — каза Бейкър — Не може да се каже, че постъпихме много редно.

И продължи:

— Опасно ли е, че ни се сърдят? Те са толкова добри момчета.

— Аз познавам един уелшец — подхвърли Пърсел, като го гледаше в очите. — И той е толкова добър, че чувствува нужда да ми предаде ножа си, преди да започне спор.

Пак настъпи мълчание. Лицето на Бейкър помръкна; после той каза:

— Тъкмо за това съжалявам. Щяхме да сме спокойни сега.

— Я мълчи — сряза го сухо Пърсел.

Бейкър замълча, после заговори отново, втренчил замислено в Пърсел кафявите си очи.

— Много мислех по тоя въпрос през последните три седмици. И не съм на вашето мнение. Разбирам ви, но не съм на вашето мнение. За вас човешкият живот е нещо свещено. Но там именно се заблуждавате, лейтенанте. Ще видите какво ще ни струва това, че пощадихме живота на Мак Лауд.

Тъй като Пърсел мълчеше, Бейкър се изправи на стола си и запита:

— Ще имате ли нещо против да изпратите следобед Ивоа у Ороа, за да я предупреди? Аз не възнамерявам да се прибера у дома до довечера. Предпочитам да си е отишла. Ще ми вдигне скандал. Ще се радва, но пак ще ми вдигне скандал. Втори скандал ще направи на Мак Лауд, като пристигне у него. Тая жена се чувствува добре само при кавга!

Усмихна се, вдигна рамене и добави снизходително:

— Тая кранта!

Пърсел кимна в знак на съгласие и Бейкър се облегна на гърба на креслото.

Пърсел седна на пода и се облегна до рамката на подвижната врата, подпрял брадичка о дясното си коляно и прострял левия си крак върху пръстта в градината. Русите му коси блестяха на слънцето.

— Едно нещо не разбрах — запита ненадейно Бейкър. — Защо кесиите бяха две?

— Знаех, че ще увеличи цената.

— Да, но защо сте взели цялото си състояние в двете кесии? Защо не само половината?

— Какво значение има? — отвърна Пърсел като присви очи поради слънцето и погледна някъде към планината. — Все едно, че му дадох камъчета.

— Сега — да, но след двадесет години?

Пърсел поклати глава.

— Ако някоя фрегата акустира след двадесет, двадесет и пет или тридесет години, Мак Лауд не ще има време да се порадва на златото си: ще го обесят.

— Ще го обесят ли? Защо ще го обесят?

Пърсел погледна отново планината и заяви безстрастно:

— Метежът не се покрива с давност.

Бейкър се поизправи в креслото и погледна смаяно Пърсел. След малко каза:

— Значи… вие именно го изиграхте?… Господи — продължи той, — един шотландец да изиграе друг! Доживях да видя такова нещо! И вие излязохте по-хитрият!

Пърсел се усмихна, след това усмивката му угасна, очите му загледаха планината, лицето му придоби загрижено изражение.

— Зная какво мислите — подхвърли след малко Бейкър. — Мислите, че щяхме да сме щастливи на нашия остров, ако не бяха тия мръсници. А колко са всичките? Не повече от трима-четирима! Смъдж, Мак Лауд, Тими… Макар че Тими е чернокож, няма да ми кажете, че е приятен… Да бях господ, знаете ли какво бих си казал? Тия тримата ще объркат всичко в острова. Какво да сторя? Виждам само едно разрешение. Ще си ги прибера…

— Не си господ — каза Пърсел.

Избягалите жени се върнаха още същата вечер. Това беше голяма победа за жените, известно удовлетворение за таитяните и загуба на престиж за Скелета. Омаата зазвъни с камбаната на площад Блосом и като се изключат членовете на мнозинството, там се събра цялото село. Сияещи от здраве, със светнали очи и звънки смехове, Итя и Авапуи бяха накичени с венци като за жертвоприношение.

Настъпи голямо веселие. Галеха ги по бузите, опипваха ги, потупваха ги. Дойде и Пърсел, който ги потупа по раменете, доближи нос до вратовете им и ги подуши. Това разсмя всички. Защото така таитянските майки целуват децата си. Пърсел страшно обичаше кожата на тия жени — мека, уханна, потъваща под пръстите.

Омаата държа реч. Животът бе приел отново естествения си ред. В края на краищата жените именно си бяха избрали своите тане, а не обратното. След като тя свърши, обсипаха с въпроси бегълките: защо не бяха мокри? Къде се бяха крили по време на поройните дъждове? Как са се хранели? Но те отказваха упорито да отговарят и като се усмихваха, свели черните си ресници и доближили глави, пазеха ревниво тайната си.