Робер Мерл - Островът

Пърсел стана и каза сухо:

— Нямам време да слушам глупостите ти. Ако отказваш, кажи го направо, за да си вървя.

В същото време пристъпи към масата и закри купчинката с длан, като че щеше да я прибере в кесията.

— Двадесет — заяви Мак Лауд.

— Моля? — запита Пърсел като се спря.

— Двадесет. Двадесет лири. Приемам, ако ми дадете двадесет лири.

— Така си мислех и аз — отвърна Пърсел.

Оттегли дясната си ръка от масата, пъхна я в джоба си, извади втора кесия и каза спокойно:

— Тъй като може да се разкаеш, задето не си поискал повече, трябва да уточня, че това са наистина всичките ми пари.

Той развърза втората кесия и изсипа съдържанието й на масата. После взе монетите в лявата си ръка и ги нареди една по една до първата купчинка.

— Точно двадесет лири — каза той. — Само че няма да ти дам и двадесетте, а само деветнадесет. Двадесетата е за нов пазарлък.

— Какво искате още? — запита високомерно и недоволно Мак Лауд, сякаш него именно ограбваха.

— Секстанта на Бърт.

Мак Лауд отвори уста, но Пърсел не го остави да заговори и каза рязко:

— Или приемай, или отказвай.

Мак Лауд въздъхна. Извади от джоба си ключ, отвори стенния шкаф, който беше зад него, извади секстанта и го остави намръщено до златните монети.

— Спогодихме се, значи — каза Пърсел. — Оставяш Авапуи на Бейкър и си вземаш пак Ороа.

— Спогодихме се — отвърна Мак Лауд и наведе сърдито очи.

Пърсел тикна парите към него, като картоиграч, който е загубил залога си. При това движение купчинките се разсипаха, монетите се пръснаха, станаха сякаш по-многобройни. Мак Лауд протегна към тях мършавите си пръсти и ги събра, но не ги направи на купчинки. Пърсел забеляза, че ги нарежда в кръг.

— Мак Лауд — започна Пърсел.

Мак Лауд вдигна нетърпеливо поглед. Изглеждаше недоволен, че му прекъснаха заниманието.

— Мак Лауд — продължи сериозно Пърсел, — радвам се, че постигнахме спогодба. Лично аз смятам, че е много важно да има съгласие помежду ни.

— И аз също — отвърна нехайно Мак Лауд, като махна с ръка, сякаш искаше да прекрати разговора.

Явно беше, че бърза да остане сам. Бейкър поглеждаше ту Мак Лауд, ту Пърсел и се ядосваше на наивността на приятеля си.

— Виждаш ли — продължи Пърсел, втренчил сериозно в Мак Лауд сините си очи, — струва ми се, че е много важно да се избягнат търканията между жителите на острова. Като имаме пред вид малко по-особените условия, при които живеем, и най-дребното спречкване може да вземе драматични размери.

— Сигурно — отвърна Мак Лауд с все същото неопределено и нетърпеливо изражение, сложил и двете си ръце върху златото. — Не ви обвинявам за това, Пърсел — продължи той, почти принуден да изкаже това одобрение при светлия и убедителен поглед на Пърсел.

— Признавам пред тебе — продължи Пърсел, — че съм много загрижен от отношенията ни с таитяните. Не са добри. И за в бъдеще трябва да не предприемаме нищо, което би могло да ги влоши.

— Сигурно, сигурно — отвърна разсеяно Мак Лауд.

Бейкър побутна с лакът Пърсел.

— Да си вървим — каза полугласно той.

Непонятно му беше, че Пърсел не вижда колко малко внимание обръща Мак Лауд на думите му.

Пърсел помълча, изправи се, изчерви се и подзе с усилие:

— Трябва да ти кажа още нещо… Не… не бих искал да ме смяташ за враг. Не съм ти враг.

И с рязко движение, вдървено, без да огъне лакът, му протегна ръка.

Мак Лауд леко се отдръпна. Гледа цяла секунда ръката на Пърсел, после купчинката злато, която закриваше със своите ръце. Успя най-сетне да отдели дясната си ръка от златните монети, хвана ръката на Пърсел и я раздруса през масата.

— И аз също — отвърна топло той.

Когато я пусна, Пърсел се обърна към Бейкър, сякаш го подканваше да последва примера му.

— Остани със здраве! — каза Бейкър.

И се намери до вратата. Разярен беше от заслепението на Пърсел; сам той не беше никак в евангелско настроение.

Задържа вратата отворена, за да даде път на Пърсел. Уайт също стана и тръгна след Пърсел. И той бе забелязал нетърпението на Мак Лауд да отпрати всички.

Когато излизаше през вратичката на градината, Пърсел се обърна към Уайт.

— Ще отида при таитяните и щом се уреди всичко, ще дойда да ти кажа.

— Благодаря — отвърна Уайт с кроткия си глас.

И се отдалечи със своята котешка походка. Къщата му беше в северния ъгъл на ромба, срещу тази на Хънт.

Бейкър и Пърсел повървяха известно време в мълчание като се спускаха по Източния булевард. Радваха се, че са пак на слънце, колибата на Мак Лауд им се бе сторила студена.