Робер Мерл - Островът

Вечерта, при светлината на доедое, на пазарския площад започнаха танци и песни, надминаващи по похотливост и жизнерадост всичко, което Пърсел бе виждал дотогава. Тук бяха Уили и Ропати, разюздани не по-малко от таитяните. Чуха се ревове от задоволство, когато Джоно, воден от Омаата, пристигна и се заклатушка като мечка. След малко отидоха да повикат жълтокожия. Никой не му се сърдеше. Той беше всякога толкова кротък, толкова учтив. Итя потърка буза о неговата, за да го утеши, че е трябвало да се откаже от своята ваине, две-три жени се позавъртяха около него и той им отвърна със същото внимание.

На другия ден югозападният вятър бе сменен от пасат, а пасатът възвърна слънчевите дни и светлите нощи. Тъй като таитяните броят денонощията на нощи , а не на дни , Коледата на пеританите се падна, според тях, в деветата нощ на единадесетата луна. Тази нощ, като всички от месеца, си имаше име. Казваше се Таматеа, или Луна, осветяваща рибите при залез .

Знакът й беше благоприятен. И наистина, следобед Меани бе ударил още с първия изстрел една дива свиня. Занесе я на Омаата, която се зае да я изкорми, докато другите жени приготвяха пещта. На Пърсел хрумна тогава да изпрати Уайт у Мезън и при членовете на мнозинството, за да ги покани да вечерят заедно на площад Блосом, на лунна светлина, та да отпразнуват едновременно и рождество, и спомена си за родината. След това помоли Меани да покани и таитяните да се присъединят към пеританите.

Не мина и час и Пърсел разбра колко се е самоизмамвал и колко твърдо определени бяха вече позициите. Предложението му бе отхвърлено отвред. Мак Лауд се извини, че тъкмо тази вечер бил поканил у дома си своите приятели. Членовете на мнозинството се извиниха един след друг. Щели да вечерят у Мак Лауд. Пърсел остана с впечатлението, че Мак Лауд бе използувал Уайт да отнесе в едно и също време и двете покани.

Мезън беше по-груб. „Каза, че няма отговор“ — съобщи Уайт, като се стесняваше, че трябва да предаде на Пърсел този обиден отказ.

— А секстантът?

— Предадох му го от ваше име.

— Какво каза?

— Каза: „Добре“.

Пърсел вдигна вежди.

— Само това ли?

— Да.

— Каза ли му как е стигнал в моите ръце?

— Да.

— Какво каза тогава?

— Нищо.

— Не те ли натовари да ми кажеш нещо?

— Не.

Пърсел изгледа внимателно лицето на Уайт. Не, метисът никога не лъжеше. Беше толкова добросъвестен, че не се задоволяваше да предаде само дума по дума каквото му е било поръчано. Повтаряше дори интонацията и изражението, придружили поръчението. Така, когато каза „добре“, нямаше никакво съмнение, че това е високомерното и затворено „добре“ на Мезън.

Отговорът на таитяните имаше всички външни белези на учтивостта. Те благодаряха хилядократно и хилядократно на Адамо. Смятаха за голяма чест поканата, изпратена на тях и на трите им жени , да споделят вечерята на пеританите. И съжаляваха, че обстоятелствата ги принуждават да отклонят тази покана.

Пърсел прочистваше градината си от пънове, когато Меани му донесе този отговор.

— Трите ни жени ли казаха? — запита той като вдигна глава.

— Да.

— Кой го каза? Тетаити ли?

— Да.

— От името на всички ли говореше?

Меани кимна. Пърсел продължи след малко:

— Защо той е главатар тук? В Таити твоят баща е толкова голям главатар, колкото и неговият.

— По-стар е: на тридесет години.

— Ами ако го поканя да вечеря в моята колиба?

— Ще откаже.

И тъй като Пърсел мълчеше, Меани добави:

— Казва, че не си моа.

„Напразно излъгах, значи — помисли тъжно Пърсел. — Но след като започнах, ще трябва да продължа да лъжа. Пред Ивоа, пред Меани…“

— Но ти знаеш — каза в същия миг Меани, — че и аз не вярвам това.

И тъй като Пърсел го погледна смаян, Меани се разсмя:

— Надявам се, че и ти не го вярваш, Адамо?

Пърсел го загледа, без да знае какво да отговори. Меани го потупа по рамото, престана да се смее и каза сериозно:

— Те не вярват, че си моа, но мислят, че аз вярвам. Затова ще продължавам да казвам, че си.

Последва мълчание. После Пърсел каза:

— И защо е цялата тази комедия?

— Защото — отговори Меани като извърна глава, — ако не казвах, че е така, не бих могъл да дойда да вечерям тази вечер у тебе.

— А какво би станало, ако не казваше, че съм моа и дойдеше да вечеряш?

— Ще ме сметнат за предател.

Пърсел трепна.

— Дотам ли стигнахме? — каза бавно той.

И продължи със свито гърло:

— За какъв ме смятат, щом не съм моа? За съучастник ли?