Робер Мерл - Островът

Меани не отговори. След малко взе ръката на Пърсел, вдигна я и я притисна до бузата си.

— Ще дойдеш ли? — запита Пърсел.

— Ще дойда, братко — отвърна Меани.

Очите му, втренчени в очите на Пърсел, блестяха кротко.

Той добави:

— С Итя.

— Какво? — запита Пърсел. — Ще пуснат ли Итя?

— Трябва да знаеш, Адамо, че никой не може да заповядва на Итя.

— Дори ти?

— Дори аз! — каза със смях Меани.

На Коледа всички ядоха от месото на една свиня, опечена в една пещ, сготвена от едни ръце, но я изядоха на различни места: таитяните в своята колиба, мнозинството у Мак Лауд, малцинството, Итя и Меани у Пърсел, Мезън у дома си.

След три дни, точно по обед, някой почука у Пърсел. Беше Уайт, застанал на прага.

— Мак Лауд ме праща да попитам дали сте получили риба.

Трапезата беше сложена на три стъпки от метиса и рибата се виждаше, бяла и лъскава върху банановия лист. Но Уайт не виждаше нищо, навел бе тактично поглед. На Пърсел се стори, че ако отговори „не“, Уайт ще повтори на Мак Лауд това „не“ без никакви коментарии.

— Нали виждаш — отговори Пърсел.

Уайт вдигна очи, погледна трапезата, каза „благодаря“ и се обърна кръгом.

— Уайт — извика живо Пърсел, — какво става? Вие не получихте ли?

Уайт се обърна и заяви безучастно:

— Никой от нас не получи.

Пърсел запита на таитянски Ивоа:

— Откъде е тази риба?

— Меани я донесе.

— Тази сутрин ли са я уловили?

— Да — отвърна кратко Ивоа, без да го поглежда.

— Не звъниха ли с камбаната след като се върнаха?

— Не.

— На кого другиго са дали риба, освен на мене?

— На никого. Рибата е от Меани. Той наловил повече — за нас, за Уили и за Ропати.

Настъпи мълчание. После Пърсел запита:

— Не искат ли вече да ловят риба за пеританите?

— Не.

Пърсел въздъхна и се обърна към Уайт:

— Ето какво казва тя…

Уайт поклати глава:

— Разбрах какво каза. Благодаря.

— Уайт!

Уайт се спря както пристъпваше през прага.

— Моля ти се, кажи на Мак Лауд, че аз не знаех нищо.

— Ще му кажа.

Два дни по-късно, следобед, у Пърсел дойде Джонс. Според навика си, беше само с една престилка около кръста.

— Преча ли ви?

Пърсел затвори книгата и се усмихна.

— Знаеш ли колко бяха всичките книги на кораба?

— Не.

— Четиридесет и осем. Цял живот ще ги чета и препрочитам. Седни в креслото.

— Ще го туря на слънце — каза Джонс.

Наведе се, улови тежкото дъбово кресло за единия крак, изправи се и го понесе с една ръка, изпънал от усилие всички мишци на рамото си. Направи три стъпки и го остави на земята като се понаведе, но така леко, че четирите крака на креслото заеха съвсем безшумно местата си на земята.

— Браво! — каза усмихнато Пърсел.

След този подвиг Джонс седна, навел поглед, със срамежливо и отчуждено изражение.

Влезе Ивоа.

— Е, Ропати, е! — вдигна тя дясната си ръка и размаха последователно пръсти.

Приближи се усмихнато до него и сложи майчински ръка върху късите му коси. Втренчил неизвестно где порцелановите си очи, Джонс й поднесе бузата си. Имаше милото и нетърпеливо изражение на дете, което очаква да се свършат по-скоро нежностите, за да продължи играта си.

— Косата ти е като току-що окосена трева — каза Ивоа.

Пърсел преведе.

— Косата ми не е зелена — отвърна Джонс.

И се засмя. После сви отново вежди над късия си нос, скръсти ръце и започна да опипва мишците над лакътя си.

— Мак Лауд и бандата му отидоха тази сутрин за риба — каза почти отчаяно той. — Видях ги като се върнаха. Донесоха цели купища .

При произнасянето на думата купища гласът, му се извиси до фалцет и той се изчерви. Не обичаше гласът да му изменя.

— После? — запита Пърсел.

— Не звъниха с камбаната — продължи възмутено Джонс. — Предпочетоха да я изхвърлят, само да не ни дадат от нея.

— Лошо — каза Пърсел и замълча.

— Можеха в краен случай да не дадат на таитяните… Щяха да им отплатят… Но на нас! Какво сме им сторили?

Пърсел вдигна рамене.

— Знаете ли? — започна Джонс като разтвори ръце и изпъчи предизвикателно гърди. — Утре ще отидем за риба ние — Уили, вие и аз…

— Чудесно — прекъсна го Пърсел. — Разбирам какво искаш да кажеш. Като се върнем, ще звъним с камбаната и ще раздадем риба на всички…

Джонс ококори очи над късото си чипо носле, а устата му се закръгли като буквата о.

— Така че — продължи Пърсел, без да му даде време да се съвземе — иди да предупредиш Бейкър и да намерите заедно червейчета. Времето напредва.