Робер Мерл - Островът

Бейкър имаше среща с Авапуи на мръкване. Трябваше да изчака цял ден, преди да й каже… Виждаше я как разтваря бавно прекрасните си тъмни очи и слага ръце в неговите: „Наистина ли, Уили, наистина ли?“ Колко беше мила…

Погледна Пърсел и каза с дълбоко вълнение:

— Благодаря ви, Пърсел.

Пърсел се обърна и отвърна студено:

— За нищо.

Неловкостта помежду им продължи. Бейкър намираше благодарността си за доста слаба, но нямаше смелост да я поднови. Тонът на Пърсел го изненада.

— Предполагам — забеляза Пърсел, — че Мак Лауд захапва една по една жълтиците си.

— Проклет шотландец — изсъска през зъби Бейкър.

— Моля? — запита Пърсел като се спря.

Спря се и Бейкър. Пърсел го гледаше студено, намръщен, неподвижен. Бейкър го погледна зяпнал.

— И аз съм шотландец.

— Забравих — смънка Бейкър. — Извинете.

И добави:

— Има изключения, то се знае.

Лицето на Пърсел пламна. „Нова глупост направих“ — помисли си Бейкър.

— Не, не — възмути се Пърсел. — Не казвай такова нещо, Бейкър! Няма изключения! Чуваш ли, няма изключения! Когато имаме някакъв предразсъдък по отношение на един народ, придаваме на цялата нация недостатъците на отделната личност, а качествата запазваме за нея. Това е глупост!… Това е… неприлично!… Повярвай ми! По-великодушно е да правим обратното.

— Обратното ли? — запита сериозно Бейкър.

— Да обобщаваме добродетелите, а недостатъците да смятаме за изключения.

Тази програма накара Бейкър да се замисли. След малко се усмихна.

— Добре — каза той и кафявите му очи блеснаха лукаво, — ще си послужа с вашия похват, Пърсел. Ще кажа, че всички шотландци са хитри… с изключение на вас.

— С изключение на мене ли? — запита Пърсел засегнат и тръгна отново. — Какво те кара да говориш така?

Пак бе казал нещо, което не трябваше да казва! Но неловкостта бе вече отминала. Зад разпрата се усещаше отново приятелска топлота. „Въпреки моята нетактичност“ — помисли Бейкър.

Пърсел чакаше със строго изражение отговора. „Наистина прилича на ангел — помисли с умиление Бейкър. — А пък се мисли за хитър!“

— Как да кажа — започна живо той, — когато го поучавахте, той дори не ви слушаше накрая, мислеше само да остане по-скоро сам със златото си…

— Забелязах — каза Пърсел, внезапно натъжен и уморен. — Но нямаше какво друго да сторя. Исках да ме разбере.

После добави:

— Истинско безумие е. Той не си дава сметка. Създаде едно крайно опасно положение.

— Крайно опасно ли? — запита Бейкър. — Защо крайно опасно?

Стигнали бяха пред къщата на Пърсел.

— Ще влезеш ли, Бейкър? — запита Пърсел, без да му отговори.

Ивоа изтича да ги посрещне. Таитянското добро възпитание не й позволяваше да разпитва, но щом зърна лицето на Бейкър, пристъпи към него.

— Е, Уили, е! — каза тя като сложи ръце на раменете му и потърка буза о неговата. — Е, Уили, е! Радвам се за тебе!

Бейкър се усмихна, долната му устна потреперваше. Като видя Ивоа у дома й, почувствува по-ясно радостта, че ще си възвърне Авапуи.

И каза със запъване, като ученик, който срича:

— Уа мауру-уру вау.

— Чудя се — прибави той като се обърна към Пърсел — защо благодаря е толкова дълго на таитянски.

— Защото не бързат — обясни Пърсел.

Бейкър се засмя, погледна Ивоа и повтори весело:

— Уа мауру-уру вау.

Ивоа потупа дясната му буза с крайчеца на пръстите си и заговори на таитянски на своя тане.

— Иска да знае — преведе Пърсел — кога ще се видиш с Авапуи.

— Кажете й… не, почакайте — започна Бейкър като вдигна ръка, а кафявите му очи искряха радостно, — аз ще й кажа сам на таитянски. — Ивоа — заяви тържествено той, — арауе!

И повтори важно и самодоволно:

— Авапуи, арауе!

— О, колко е щастлив! — извика Ивоа като обгърна с ръка рамото на Пърсел и се притисна до него. — Виж, мъжо, колко е щастлив!

— Седни — покани го усмихнато Пърсел. — Не на столчето. В креслото. Току-що го довърших.

— Хубава е тази подвижна стена — забеляза Бейкър като седна и се огледа радостно наоколо си. — Все едно, че сте на тераса. Слънцето влиза в стаята.

— Когато има слънце — отвърна Пърсел като се намръщи. — Искаш ли да останеш у нас, Бейкър? Да хапнем заедно картофи?

— О, благодаря, благодаря, благодаря — отговори Бейкър.

После се обърна към Ивоа, вдигна ръка и повтори, смеейки се като пиян:

— Уа мауру-уру вау.

Ивоа също се засмя и заговори на таитянски на Пърсел.

— Какво казва за Авапуи? — запита Бейкър, наострил слух.