Робер Мерл - Островът

Той си пое дъх.

— Колкото до Авапуи, ще я намерим, не се тревожете. Може би по-скоро, отколкото мислят някои. Моряк, който гони вятъра, не стига пръв! От това, че ви слушам кротко сега, не значи, че не възнамерявам да постигна каквото желая. Не, господине, аз ще успея! Щом пипна лодчицата, вярвайте ми, така ще я натоваря, щото нито бог, нито вятърът, нито дяволът ще ми я измъкнат, след като я закотвя!

— Да допуснем — намеси се изведнъж Бейкър с гневен и студен глас, — да допуснем, че ще я пипнеш и докараш у дома си! После? Какво ще правиш? Ще заковеш прозорчетата ли? Ще туриш железен лост на вратата? Ще я затвориш в шкаф? Ще я вържеш с кофа̀р за леглото? Така ли мислиш, моряко?

— Какво ще правя със законната си съпруга — каза важно Мак Лауд, — си е само моя работа.

И млъкна. Ясно беше, че не иска да започва спор с Бейкър. Пърсел почака, но Мак Лауд продължи да мълчи. Отказал бе, и то окончателно.

Погледна го и нещо в държането на Мак Лауд го сепна. Не, отказът не беше съвсем окончателен. Мак Лауд не ги отпрати. Не прекрати срещата. Хитър беше, скотът. Хитър и лукав. Дори много хитър. Подушваше нещо. И чакаше. Този отказ беше само една фаза в преговорите. Нищо повече.

— Ако мислиш, че ще можеш да намериш Авапуи — заговори сурово Пърсел — или че след като я намериш ще можеш да я задържиш, значи въпросът не е още назрял. В такъв случай предлагам да отложим разговора.

Мълчание. Споглеждания. Мак Лауд не казваше нито да, нито не. Нямаше мнение дали е уместно да се прекрати разговорът. Стоеше настрана. Отдръпваше се, просто го нямаше. „Лисица — помисли Пърсел. — Не ме улеснява в преследването.“

Вдигна рамене и стана. В същия миг Уайт престана да чука с пръсти по коленете си и каза:

— Аз приемам.

— Искащ да кажеш — обърна се към него Пърсел, че ако ти дадат Файна, ще оставиш Итя на Меани?

— Точно това искам да кажа.

Пърсел погледна Бейкър и седна отново.

— Добре — каза той, без да прояви задоволство. — Смятам, че постъпваш разумно. Като си тръгна от тук, ще отида да видя Меани и таитяните. Тъй като те имат само по една жена за двама, въпросът не зависи само от Меани. Но не предполагам да създадат мъчнотии.

После погледна бегло Мак Лауд. Шотландецът гледаше неопределено напред. Не изглеждаше нито доволен, нито недоволен от постъпката на Уайт. Явно беше, че тя не го засяга. Личната му позиция оставаше непроменена.

„Ако си тръгна сега — помисли Пърсел, — ще ме остави да си отида. Напълно сигурен е, че ще дойда пак. Кога съм се издал? — запита се раздразнено той. — Защо е толкова сигурен, че ще му предложа нещо?“

— Мак Лауд — обърна се към него Пърсел, — размисли. Размисли, преди да си отида.

Мак Лауд не трепна.

— Обмислил съм всичко — отвърна нехайно той.

В гласа му прозвуча насмешка, сякаш знаеше, че ултиматумът на госта ще остане без последствие.

— Добре — каза Пърсел, — да разгледаме отново въпроса.

Извади от джоба си кесия от възчерна кожа, развърза я, отвори я и я изпразни на масата. От нея се изсипаха няколко златни монети, които той нареди грижливо на купчинка пред себе си, сякаш се готвеше да опита щастието си на зарове. В настъпилата тишина чу дишането на другите. Погледна другарите си. Изглеждаха смразени, слисани. Само очите им святкаха. Съкровището на Али Баба не би ги смаяло повече. После някой се закашли. Мак Лауд извади ръце от джобовете. Една дъска скръцна под нозете му, когато пристъпи по-близо. Наведе острия си нос и Пърсел чу някакво всмукване, като че шотландецът си поемаше с мъка въздух.

— Тия десет лири — заяви Пърсел — ще бъдат твои, Мак Лауд, ако оставиш Авапуи на Бейкър.

— Пърсел! — извика Бейкър.

Пърсел вдигна ръка, за да му заповяда да мълчи. Мак Лауд се изправи.

— Господ да ме порази! — каза задавено той. — Двадесет и пет години се търкалях из моретата и господ да ме порази, ако съм видял някога толкова пари.

Върху зле рендосаната и набързо почернена с ленено масло дъбова маса, златото стоеше на послушна купчинка, а слънцето, проникнало през едно от прозорчетата, му придаваше неотразим блясък. Купчинката беше скромна, почти незначителна. Няколко плоски, кръгли, доста хубавичко гравирани парчета, съвършено безполезни за когото и да е на острова. Една от монетите се подаваше малко настрана, но с бързо и внимателно движение Пърсел я върна към строя.

— И така? — запита той.

Мак Лауд се изправи в целия си ръст и пъхна и двете си ръце в джобовете.

— Срамота е! — извика най-после възмутено той, свил насмешливо крайчеца на устните си. — Срам и позор, това ще кажа! Един офицер да разменя жени срещу злато! Каква полза, че са го възпитавали в училища и учили да се държи като вдървен заедно с всички други офицерчета на негово величество, щом ще стигне до тоя занаят! Срамота е, Пърсел, това ще кажа! Да не би — продължи с подигравателна величественост той — да съм някой скитник от лондонските кейове, та да ми откупват законната съпруга, която ми бе дадена с гласуване от събранието? Ами моралът, Пърсел? Къде остана моралът? През борда ли го хвърлихте? Заедно с остатъците от храната, за да се хранят акулите с него? Господ да ме порази — добави той като намигна, сякаш минаваше изведнъж от престорено възмущение към пародия на възмущението, — на това ли ви научи вашата библия? Да станете посредник между законния съпруг и бившия любовник на жена му?