Робер Мерл - Островът

— Еатуа! — извика Ивоа. — Крещя, крещя!…

Тя седна на леглото с подвити нозе, наметната с одеяло.

— Поиска ми услуга, а пък аз му отказах.

Неразговорчивостта на нейния тане не отбягна от Ивоа. Разяждаше я любопитство, но таитянското добро държане не й позволяваше да разпитва, особено пък съпруга си.

— Маамаа — каза тя като клатеше глава. И добави закачливо: — Защо пеританите са толкова често маамаа, Адамо?

— Не зная — отвърна усмихнато Пърсел. — Може би защото прекалено много неща за тях са табу.

— О, не! — възрази Ивоа — Надали е тази причината. Скелетът няма никакви табу, а пък е най-маамаа от всички…

И продължи:

— Ако не беше маамаа, нямаше да оскърби братята ми, като ги изключи от подялбата.

Тя млъкна и извърна глава, сякаш бе говорила повече, отколкото трябва.

— Сърдят ли му се за това?

— Да — каза тя, без да обърне глава към него. — Сърдят ви се. Много.

Нещо в гласа й разтревожи Пърсел и той запита:

— И на мене ли?

— И на тебе.

— Несправедливо е! — възмути се Пърсел.

Стана, отиде да седне на леглото до нея и взе ръцете й.

— Сама видя…

— Видях — каза Ивоа.

И продължи:

— Казват, че се отнасяш с приятелите си като с врагове.

— Но това не е вярно! — извика Пърсел, дълбоко огорчен.

— Казват, че Плъхчето искало да вземе жена ти, а пък ти си попречил на Омаата да го набие. И така беше — добави тя, като му отправи неочаквано поглед, който го смая.

„И тя ми се сърди“ — помисли той. Стана съкрушен и започна да се разхожда из стаята. Ненавиждан от едните, подозрителен за другите… почувствува се изведнъж ужасно сам.

— А Меани? — запита той като се спря.

Ивоа извърна отново глава и продължи, сякаш не бе го чула:

— Казват, че си попречил на Уили да убие Скелета.

— Да убие! — извика Пърсел като притисна с ръце ушите си. — Все да убиват!

Продължи да се разхожда из стаята. Чувствуваше колко е безпомощен да обясни поведението си, дори пред Ивоа.

— А Меани? — повтори той като се спря пред нея.

Настъпи мълчание. Ивоа скръсти ръце на гърдите си и каза с насмешка:

— Бъди щастлив, мъжо: Меани все още те обича.

Лицето на Пърсел светна, а Ивоа каза недоволно:

— Мисля, че обичаш Меани повече от мене.

Пърсел се усмихна и седна на леглото до нея.

— Не бъди като ваинетата перитани…

— Какви са те?

— Обикновено ревниви.

— Аз не съм ревнива — заяви Ивоа. — Ето, Итя тича подир тебе да се забавляваш с нея. А какво правя аз?… Крещя ли?…

Последните думи смаяха Пърсел и той не отговори. След малко продължи:

— Какво казва Меани?

— Защищава те. Разправя, че ти си друг и не бива да те съдят заедно с останалите. Казва, че си моа 25 25 Моа — светец. .

Погледна Пърсел изотдолу и запита наивно:

— Вярно ли е? Вярно ли е, Адамо, че си моа?

Той щеше да свие рамене. Но се въздържа и поднови разходката си из колибата. За таитянина да е моа не беше някакъв подвиг. Това беше вродено качество. Човек беше моа, както друг можеше да е куц — по рождение. Това беше особеност, заслужаваща възхищение, но без никаква заслуга от страна на тоя, който я притежава. „Нека мислят така! — каза си Пърсел. — Нека мислят, ако това им помага да разберат поведението ми…“

— Да — заяви сериозно той като се спря. — Да, Ивоа, вярно е.

— Еатуа — извика Ивоа с лице, озарено от такова щастие, щото Пърсел се засрами. „Какъв лъжец съм!“ — помисли стеснително той.

— Е, Адамо, е! — продължи Ивоа. — Колко съм щастлива! Видях веднъж в Таити един моа, но той беше толкова стар! Ох, колко стар и грохнал беше! А пък сега си имам всеки ден един моа в къщи! При това толкова хубав! И мой тане! — завърши тя в изблик на радост, като вдигна ръце към небето.

Отхвърли одеялото от плещите си, скочи от леглото, изтича при Пърсел, прегърна го и започна да го целува. Пърсел я гледаше, смутен и развълнуван. Тя отместваше непрестанно лицето му, за да целува бузите, брадичката и устните и Пърсел виждаше постоянно пред себе си блясъка на великолепните й сини очи. Колко хубава беше! Такава светлина, топлота, великодушие, се излъчваше от нея!…

— И така, ти си моа! — извика възхитено Ивоа.

Продължаваше да го държи в обятията си и започна да се оттегля отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо заедно с него, като че танцуваше. Забавна мисъл проблесна в съзнанието на Пърсел. Ивоа го отвеждаше към леглото. В същия миг се отпусна назад и той падна със смях върху нея. След това престана да се смее, потърси устните й и успя да помисли: „Таитянките разбират по своему светостта.“