Робер Мерл - Островът

От сутрин до вечер валеше дъжд. Пърсел четеше, седнал пред едно от четвъртитите прозорчета на стаята; зад него беше плъзгащата се врата, обърната на юг, към планината. Когато строеше колибата, му се стори, че е чудесно да я изложи към слънце и топлина. Но откъм юг тук идваше и дъждът, и ужасният югозападен вятър. Вятърът раздрусваше сега непрестанно подвижната стена, водата проникваше отвред, събрала се бе в локвичка, на паркета и въпреки ставките, струеше между дъските.

Нито в Лондон, нито в родната Шотландия, Пърсел бе виждал толкова дъжд. Събуждаха се с белезникава мъгла, която плуваше на едри вълма между дърветата, придружена от пронизващ леден дъждец. Тези плътни вълма ставаха постепенно по-прозрачни, като че слънцето ще проникне ей-сега през тях. Мъглата наистина се разнасяше, но дъждът оставаше. В един ден се представяше във всичките си видове: ситен, пороен, шибан от бурен вятър. Тъй като почвата беше непромокаема, те плуваха в кал. За храна раздаваха само зеленчуци, защото времето не позволяваше риболов и лов. Трите брезентни щерни на Мак Лауд се препълниха и трябваше да изкопаят набързо канал, за да отведат излишната вода, към канарата. Пътеките станаха полека-лека непроходими, защото камъните затънаха в пръстта, всмукнати сякаш от тинята. Трябваше да донесат нови; избраха колкото е възможно по-големи и плоски, които едва довлякоха и поставиха върху първите. В селото бяха оставили колкото можеха повече кокосови палми, за да се пазят от слънчевия пек. Но тия дървета поддържаха сега задушна влага над главите.

От всичко струеше вода. Всичко беше меко, воднисто, разложено. Във въздуха се носеше блудкава, сладникава миризма и всичко беше пропито от нея. Дъските в ъглите на къщите мухлясаха, сечивата ръждясаха за едно денонощие, въпреки маста, с която ги бяха намазали.

Заливът Блосом се намираше на север, в подветрената страна, така че там беше сравнително тихо. Но откъм запад океанът обгръщаше канарата и я обливаше с исполински вълни. Водният прах се издигаше понякога на шеметна височина и, отнесен от югозападния вятър, се изливаше като солен дъжд върху селото. Към края на втората седмица глух тътнеж разтърси острова и събуди жителите му посред нощ. На сутринта откриха, че надвисналата част на северната канара — точно там, дето Мак Лауд бе построил своя рудан — се бе срутила, подровена от водата. На Пърсел се струваше понякога, че под напора на вятъра и морето островът ще се откъсне от връзките, които го прикрепят към дъното на океана, ще се понесе без посока и подравян от дъжда, ще се разпадне в окръжаващите го води.

Щом се мръкнеше, ваинетата запалваха зад всяко прозорче по едно „доедое“, за да покажат на тупапау, че присъствието им е нежелано. За да може да чете, Пърсел запалваше по три. Това разсипничество беше безвредно. Доедое се намираше в изобилие на острова. Така наричаха един орех и дървото, на което се раждаше той. Орехите бяха пълни с масло. От таитяните бяха научили да ги използуват за осветление, като ги нанизваха на палмово лико, което служеше за фитил. Светлината беше наистина по-слаба от тази на обикновена свещ и пламъкът пращеше от време на време като фойерверк, но миризмата на маслото беше приятна, плодова миризма, и не дразнеше.

Пърсел се приближаваше понякога до прозорчето и гледаше как малките светлинки блещукат тук-там между дърветата. Ужасно беше да помислиш, че тази скала и тънката кора кал, дето растяха тия дървета и техните плодове, беше единствената обитавана суша в един радиус от петстотин морски мили. Около това островче нямаше нищо друго, освен вълни, вятър, дъжд и мрак… „А ние — помисли Пърсел, — вкопчени в тая тънка кора кал, намираме все още сили да се делим на враждуващи партии…“

Някой почука доста силно на вратата; Пърсел не бе успял да стане, когато Ивоа изтича да отвори.

Показа се Ваа, с измокрени коси, наметнала важно на плещите си едно одеяло от „Блосом“. Влезе, поздрави Ивоа с едва уловимо кимване, отиде до масата, дето Пърсел четеше, и каза без предисловие:

— Моят тане пита, може ли да дойде да те види тази вечер.

Държането на Ваа изненада Пърсел. Само някой голям таитянски главатар би могъл да заговори по такъв начин.

— Тази вечер ли? — запита той като вдигна недоверчиво вежди.

— Тази вечер — повтори Ваа.

Стоеше права посред стаята, разкрачила късите си нозе, пред които се бе образувала локвичка от отцеждащия се дъжд. Стоеше съвсем права, а едрото й, честно селско лице отразяваше с известно високомерие съзнанието за общественото положение, до което се бе издигнала с женитбата за Мезън.