Робер Мерл - Островът

— Щом Смъдж не е тук — каза хапливо Бейкър, — не можем да му определим жена.

— Тъкмо това ще направим — заяви Мак Лауд, възвърнал донякъде дързостта си. — Не го ли направим преди да се разотидем, а оставим четири жени на черните, ще си имаме разправии после, ако поискаме да вземем една от тях.

Никой не отговори, никому не се искаше да спори. Дъждът заваля на едри, редки капки, които звънтяха по коравите листа на смокинята като по ламарина.

— Предлагам Тумата — каза Мак Лауд. — Мисля, че тя се разбира със Смъдж.

Пърсел се обърна и запита:

— Тумата, искаш ли за тане Смъдж?

— Да — каза Тумата като стана.

Погледна укорно Омаата и добави:

— Той е бил всякога добър към мене.

Тези думи направиха впечатление на Пърсел. Той погледна по-внимателно Тумата. Тя имаше простичко лице, но кротък поглед и твърдо изражение.

— Възражение? — запита Мак Лауд.

— Не може да има възражение — каза Джонс. — Всички са задоволени.

Джонс се бе изказал съвсем добронамерено, без да му мине през ума, че Мак Лауд не беше „задоволен“. Но шотландецът видя в тия думи умишлена насмешка и го изгледа мрачно. Бейкър, винаги готов да се притече на помощ на шурея си, долови този поглед и го върна на Мак Лауд с лихвите. Тази битка с погледи трая едва една секунда, но когато привърши, в кръга настъпи тежко мълчание. „Още от сега! — помисли Пърсел. — При най-малката дума, при най-малкото движение…“

— Да свършим — каза гласно той.

— Дадена! — обяви Мак Лауд, като си даде вид, че удря земята с края на въжето, но без да направи това докрай, както преди.

И добави намусено:

— Събранието е закрито.

Очаквали сякаш само тия думи, за да се разразят, бурята и дъждът връхлетяха с нечувана сила върху кръга. Англичаните и таитяните постъпиха съвсем различно. Първите хукнаха с жените си през полянката към селото. Вторите се прибраха в скривалищата под клоните на смокинята. Пърсел отиде с тях, уловил за ръка Ивоа.

В скривалищата беше съвсем тъмно и Пърсел намери таитяните само по гласовете им. Щом стигна до тях, те престанаха да разговарят.

— Кои са тук? — запита Пърсел, обезпокоен от това замълчаване.

— Всички сме тук, Адамо — каза Меани. — И шестимата. При нас са и Файна, Раа и Итиота.

— Трите жени, които пеританите ни оставиха — добави сухо Тетаити.

Пърсел мълчеше, смутен от тона на тази забележка. Очите му свикнаха с полумрака. Започна да вижда очертанията на лицата и бялото на очите.

— Отивам при Итя — каза Меани.

Явно на него говореше. Гласът му беше спокоен. Пърсел вдигна глава.

— В тоя дъжд ли?

— Трябва. Сигурно ужасно се страхува.

— От какво?

— От тупапау.

Настъпи мълчание. После Пърсел каза:

— Ще я намериш ли?

Меани се позасмя:

— Играли сме и друг път на криеница.

И добави:

— Довиждане, Адамо, братко.

Същият израз, същата топлота в гласа, същото доверие. Не, Меани не бе се променил.

Пърсел се опита да го проследи с поглед. Таитянинът се отдалечаваше безшумно като котка. Когато стигна до края на огромната смокиня, атлетическата му фигура се очерта за миг през един прорез в зеленината върху фона на късче по-ясно небе, после се наведе и изчезна.

След като Меани си отиде, всичко се стори изведнъж по-студено на Пърсел. Дъждът плющеше яростно по листата на смокинята над главите им. Таитяните мълчаха.

Пърсел каза:

— Аз поисках от събранието да напишат хартийки и с вашите имена едновременно с нашите.

Тетаити отвърна с тежкия си глас:

— Знаем. Омаата ни каза.

Пърсел почака, но никой не добави нищо.

— Братя — продължи след малко той, — към вас постъпиха несправедливо, но аз не се присъединих към тази несправедливост. Напротив, опитах се да се боря против нея.

Последва мълчание. После Тетаити каза със студена учтивост:

— Знаем. Опита се.

Какво значеше това „опита се“? Укоряваха го, че не е сполучил ли?

Пърсел почака доста време, но никой не заговори. Ивоа му стисна ръката и каза до ухото му:

— Да си вървим.

— Довиждане, Тетаити, братко — каза Пърсел, довиждане на всички. Довиждане, братя.

— Довиждане, Адамо — отвърна Тетаити.

След него се чу учтив шепот. Пърсел наостри слух докато шепотът заглъхна и сърцето му се сви. Ни един от таитяните не го бе нарекъл „братко“.

Дъждът продължи цяла нощ, а когато излезе на другия ден от колибата си, Пърсел установи, че вятърът се бе променил от северозападен на югозападен. Югозападният вятър духаше за пръв път на острова и поради внезапната промяна на времето, моряците предположиха, че той бе докарал студа и дъжда. И наистина, югозападният вятър се задържа цели три седмици, през които не мина ден без дъжд. Плътни облаци покриваха непрекъснато небето, дългите вълни на Тихия океан станаха сиво-зеленикави, заваля дори сняг, който се стопи щом падна на земята.