Робер Мерл - Островът

— Недей, недей! — извика Пърсел.

Той се вкопчи или по-точно увисна с две ръце върху ръката на Омаата. Тя я тръсна леко. И Пърсел се търколи на земята.

— Ей, детенце — запита Омаата, като го погледна загрижено отвисоко, — да не те ударих?

— Не — отвърна Пърсел докато ставаше, — ама пусни го, моля ти се! Пусни го, Омаата!

— Лейтенанте — изрева Смъдж, — Ивоа ще си бъде ваша! Кажете й да престане!

Мак Лауд сложи ръка на рамото на Хънт: това беше последната му надежда.

— Хънт — каза той, — кажи на жена си да спре! Ще убие Смъдж.

Хънт се обърна цял към Омаата, сякаш вратът му беше споен за снагата. Бледите му очички се втренчиха в това, което ставаше, като че го виждаше едва сега. Нещо подобно на изненада се изписа по сплеснатото му ръбесто лице и той изръмжа:

— Ще убие Смъдж ли?

— Не виждаш ли? — извика Мак Лауд до ухото му. — Нашият другар Смъдж! Спри я, Хънт! Ще го убие!

Хънт загледа наказанието на Смъдж като търкаше с дясната си ръка червеникавите косми по гърдите си. Не разбираше защо Омаата постъпва така със Смъдж, но не се съмняваше, че тя постъпва правилно.

— Ще го убие! — извика Мак Лауд до ухото му.

Хънт престана да търка червеникавото си руно, замисли се и каза:

— Защо пък не?

Разтърси глава като куче, което излиза от вода. Радваше се на отговора си. Този път нещата бяха ясни и лесни. Всичко, което Омаата вършеше, беше добро. Ако Омаата искаше да убие Смъдж, следователно така трябваше да бъде.

— Нашият другар Смъдж! — извика Мак Лауд.

Хънт се изправи с цял ръст, отстрани Мак Лауд с опакото на ръката си и каза:

— Ще ти помогна, Омаата!

— Стой дето си! — извика Омаата като го погледна с крайчеца на окото си, и тъй като той направи една крачка, му извика: — Sit down 23 23 Sit down — седни. .

Хънт си седна.

— Омаата, моля ти се! — извика Пърсел.

Той се бе върнал и се бе вкопчил отново в ръката й. От страх да не го отхвърли настрана, тя не смееше да тръсне ръката си. Но продължи да удря; тежестта на Пърсел смекчаваше ударите, без да може да ги спре.

— Омаата! — извика Пърсел.

Чу се пращене, като че раздират плат. Смъдж се простря на земята. Панталонът му се бе скъсал, оставяйки голямо парче в ръката на исполинката. Смъдж се изправи, като държеше с две ръце скъсаните краища и прикриваше доколкото може голотата си. Смеховете на таитяните се удвоиха.

— Ити оре! — извика Омаата, а дебелите устни разкриха едрите й бели зъби.

Тя се втурна към него. Пърсел се хвърли веднага към нея и я хвана през кръста; главата му достигаше едва до гърдите й. Изненадана както тичаше, Омаата се препъна в нозете му и загуби равновесие. Но сполучи все пак да не се строполи върху Адамо, а да се търкулне настрана, за да не го смаже с тежестта си.

Смъдж хукна, като преплиташе нозе по полянката, която се спускаше по нанадолнището, така че малкият му задник сякаш се търкаляше по земята. Всички бяха настанали и със смехове и викове го гледаха как бяга. Както го гледаха, един мастиленочерен облак забули луната и Смъдж изчезна, като че потъна в земята.

Въпреки двете факли, изчезването на луната потопи мястото в полумрак и докато се връщаше на мястото си, Пърсел изпита странното усещане, че се мръква. Вятърът задуха като пред буря, голите му рамене овлажняха, той потрепера.

Джонс се наведе към него с озарено от усмивка детинско лице.

— През целия си живот не съм се смял толкова много.

— Сбъркал си тогава — каза рязко Пърсел.

Омаата се върна на мястото си, сред акламациите на таитяните. Мак Лауд се облегна о коренището на смокинята, но не седна. Почака докато шумът утихна, вдигна глава и каза беззвучно:

— Предлагам да преустановим заседанието.

Джонс погледна в шапката.

— Остава още едно име.

— Добре, извади го — каза Мак Лауд като прекара уморено ръка по лицето си. С бягството на Смъдж се избягваше разрива с Пърсел. Но Уайт и сам той бяха останали без жени, Смъдж бе станал за смях, Пърсел беше по-силен от всякога, черните бяха готови да се разбунтуват.

Джонс разгъна хартийката, прочете: „Смъдж“, и прихна с младежки смях. Как не се бе досетил? В шапката имаше девет имена. Последното не можеше да бъде друго, освен на Смъдж. Никой не се присъедини към смеха на Джонс. Събранието беше обзето от всеобща тъга и умора. Нито опозицията, нито мнозинството бяха доволни от изхода на разискванията. И Бейкър беше без жена. Таитяните вече не се смееха, а се съвещаваха тихо. От трите партии на острова най-пострадала беше тяхната.