Робер Мерл - Островът

Това лошо време беше обезпокоителна новост за таитяните, невиждали никога такъв студ. Но дъждът беше една щастлива последица. Той напои току-що привършените засаждения с индийски картофи и тарос, така че, поне докато валеше, носенето на вода се прекрати. Десетина души с ведра и кратуни трябваше да употребяват по два часа, за да донесат вода от планината. Тъй като някои от съдовете бяха много тежки, решено бе в това носене да участвуват всички островитяни, и мъже, и жени. Разделиха двадесет и седемте жители на три смени. Носеха вода през ден, така че всяка смяна отиваше за вода веднъж на шест дни. Мезън изпрати жена си, но сам отказа да участвува. Бяха му почти признателни за това изплъзване, дотолкова присъствието му беше неприятно на всички.

Щом заваля дъжд, Мак Лауд направи голяма дървена рамка, в която закрепи един от брезентите, покривали на „Блосом“ големите лодки. Запазили бяха три такива брезенти, а това позволи на шотландеца да направи още две платнени щерни, оставени заедно с първата на открито. Събраната дъждовна вода щеше да задоволява нуждите на селището, когато вали дъжд.

Преди довършването на колибите и разпределението на жените животът в острова беше задружен. Намираха за удобно да готвят общо и да се хранят заедно. Този навик до голяма степен отпадна след създаването на отделни домакинства. Но макар, че всяко семейство имаше отделна кухня, продоволствието беше поне засега общо задължение. Докато настъпи прибирането на първата реколта, и за да се избегне разпиляването на благата, сметнаха за разумно беритбата на плодове и индийски картофи да не се върши по случайно хрумване на този или онзи. И в този случай наредиха смени. Събраните в определени количества плодове и зеленчуци се отнасяха на площад Блосом и там се разпределяха по равно между домакините. Край павилиона, дето бяха подслонени камбаната на „Блосом“ и часовникът от каюткомпанията, наредиха няколко дъски върху подпори. На това съоръжение, наречено от англичаните „пазар“, оставяха плодовете и зеленчуците, но само в средната му част. Масата беше разделена на три части със заковани напреко дъски. Дясното отделение беше за рибата, лявото — за месото.

Щом донасяха улова си, риболовците — англичани или таитяни — го оставяха в дясното отделение и веднага започваха да звънят с камбаната на „Блосом“. Всички жени пристигаха на „пазара“, възхищаваха се учтиво от рибите, независимо от броя и големината им, преструваха се със смехове и викове, че се карат за тях, и по цял час, а често и по-дълго, си ги разпределяха с особено удоволствие. Англичаните ловяха рибата с въдици, а таитяните с харпуни. Но разликата не спираше до тук. При добър улов таитяните не ловяха никога повече от необходимата риба, докато пеританите, обзети сякаш от опиянение, донасяха много повече, отколкото поселниците можеха да изядат или запазят. И поради опасността от разваляне половината улов биваше хвърлян обратно в морето. По този повод жените забелязваха, че пеританите искат всякога да заграбят всичко и от алчност не умеят да се задоволят само с необходимото.

Вдясно от пазара изкопаха кръгъл трап и го изградиха с камъни. Това беше общинската пещ. Когато убиеха някоя дива свиня, запалваха в тази пещ голям огън; след като се нажежаха камъните, изваждаха главните и пускаха вътре животното, изчистено, изкормено, измито и отново зашито, с нажежен камък в корема. Покриваха го с бананови листа, върху които нареждаха индийски картофи, тароси, персеи и манги. После нахвърляха още един пласт листа и покриваха всичко с пръст. Така яденето се печеше цяло, на последователни пластове.

След изпичането на свинята я поставяха върху листа в лявото отделение на „пазара“. Омаата я режеше на равни късове, а жените чакаха в редица с бананови листа в ръка. Дивата свиня беше единственото млекопитаещо на острова и се бе много наплодила, но все пак от благоразумие бе решено да убиват само по една на седмица, за да не изчерпат запасите от тази храна. Тъй като познаваха навиците и хитростите й, с лова бяха натоварени таитяните, получили за целта пушки, с които си служеха сега така сръчно, както и англичаните.

Още с пристигането си на острова таитяните бяха събрали големи количества плодове от хлебно дърво. Тези плодове, големи колкото човешка глава, съдържаха някаква кашица, която бе оставена веднага да ферментира в складове. След два месеца сметнаха, че ферментацията е завършена и започнаха да вадят част от пулпа. Измесваха го с вода, правеха го на хлебчета и го печаха в общинската пекарна. Отначало не си позволяваха да прибягват често до това хлебопекарство, от страх да не би запасите да не стигнат до следващата реколта. Но след един месец, като пресметнаха какво са използували и какво остава, разбраха, че са били прекалено строги и започнаха да пекат хляб всяка седмица. Когато излизаха от пещта, „хлебчетата“ имаха красив златист цвят, но в действителност нямаха нито вкуса, нито хранителността на хляба. Щом ги схрускваха, те се разтапяха на езика като бадемова курабийка, а вкусът им, приятен и възкисел, напомняше по-скоро някакъв плод.