Робер Мерл - Островът

— Естествено — каза почти оскърбително той, — можете и да откажете…

— Не съм казал, че може да откажа — усмихна се Пърсел.

— Ето в какво се състои работата — продължи Мезън като прекъсна пак така нетърпеливо възражението на Пърсел. — При разходките си из планината открих в северния й склон една мъчно достъпна пещера. До нея се стига по много стръмна пътека… да речем, че е пътека… но е толкова стръмна, щото трябва да се вкопчваш в скалите, за да се катериш… Важното е, че това е единственият достъп до пещерата. От двете му страни се издигат високи базалтови стени, бих казал по-скоро базалтови игли… по които е невъзможно да се покатериш. От друга страна покривът на пещерата е надвиснал над входа, така че и въпрос не може да става да се влезе в нея от горния край на планината, дори с помощта на въже. Ще добавя, че в пещерата има и извор…

Замълча. Изглеждаше учуден, че е говорил толкова много.

— Разгледах подробно тази пещера — продължи той и сивите му очи светнаха изведнъж — и съм убеден, че тя е непревзимаема в случай на нападение…

После повиши неочаквано глас и добави:

— Твърдя, мистър Пърсел, че сам човек — повтарям: сам човек! — с достатъчно оръжие и боеприпаси, а то се знае и храна, би могъл от входа на пещерата да дава отпор на цяла войска…

„Фрегатата“ — помисли Пърсел. Това заприличваше на натрапчива мисъл. Въпреки страшните си защитни възможности, островът не изглеждаше вече непревзимаем за Мезън. Намерил бе нещо по-сигурно: втора отбранителна линия. Островът беше укрепен замък, а пещерата — самата цитадела.

— Разбира се — продължи сухо Мезън, — не искам да стреляте заедно с мене. Зная схващанията ви. Не разчитам, естествено, и на моряците…

Той замълча, после заговори отново с уверен глас, който все пак прозвуча фалшиво:

— … докато не осъзнаят отново дълга си.

Помълча пак и каза тържествено:

— Мистър Пърсел, искам само едно: да ми помогнете да пренеса в тази пещера оръжие и боеприпаси.

Замълча и втренчи в Пърсел сивите си очи. Тъй като Пърсел мълчеше, след малко той подхвана:

— Можех да поискам това от Ваа. Тя е много яка — добави той и погледна бегло Пърсел, сякаш съжаляваше, че не е по-дебеличък. — Но мисля, че туземките се боят да се приближават към подобни пещери: вярват, че там живеят тупапау… Това е в известно отношение прекрасно: няма защо да се боим от кражба.

— А моряците? — запита Пърсел.

— Защо ще се изкушават от пушки, когато всеки си има своя? Впрочем няма опасност да открият някога пещерата. Като изключим отиването за вода, те не мърдат от селото. Мразят да ходят, като истински моряци. От няколко седмици сме тук, мистър Пърсел, а кой е пожелал да се изкачи на върха на планината? Всичко на всичко двама души: вие и аз.

Той замълча за малко и продължи:

— Разбира се, искам да запазите всичко в тайна.

— Обещавам ви — заяви веднага Пърсел.

Настъпи ново, продължително мълчание, после Пърсел каза:

— За най-голямо съжаление, капитане, принуден съм да ви откажа услугата, която ми искате. Като ви помогна да пренесете оръжие в тази пещера, бих станал съучастник в убийствата, които бихте извършили в случай на дебаркиране.

— Убийства ли! — извика Мезън.

— А какво друго? — запита спокойно Пърсел.

Мезън стана с пламнало лице, с подути сини жили на челото, с непрестанно мигащи клепачи.

— Аз смятам, мистър Пърсел — каза той с разтреперан от гняв глас, — че ще бъда в положение на законна самоотбрана…

— Аз не съм на същото мнение — отвърна отчетливо Пърсел. — Искате ли да не предъвкваме думите? Всички тук сме виновни, или съучастници, в бунта. Като се противопоставим с оръжие на въоръжените сили на краля, ще извършим ново престъпление: въстание… и несъмнени убийства, ако имаме нещастието да стреляме срещу изпратените против нас моряци…

— Мистър Пърсел! — извика Мезън така буйно, щото Пърсел помисли, че ще се нахвърли да го удари. — Никога в живота си… мистър Пърсел — продължи яростно той — не мога да позволя… Това е най… Как дръзвате хладнокръвно…

С треперещи устни и втренчени очи той започна така няколко изречения, без да довърши нито едно. Тази невъзможност да се изкаже удвои яростта му, той стисна пестници, реши да се откаже от речта си и изсъска:

— Няма какво повече да кажа.

Завъртя се кръгом, отиде до вратата, отвори я и излезе като автомат. Вратата се блъсна два-три пъти от бурята, преди Пърсел да се сети да я затвори.

Върна се и седна загрижен до масата. Яростта на Мезън беше просто ненормална.