Робер Мерл - Островът

— Изглежда — забеляза Пърсел, — че птичките не са пострадали от дъжда.

После погледна Бейкър и запита полугласно:

— Ами Авапуи?

— Също.

— А Итя?

— И тя.

— Кога видя Авапуи? — запита тихо Пърсел.

— Вчера. Ороа отиде да чука у Омаата и аз можах да се измъкна.

— Няма да е за дълго може би — каза Пърсел.

Той погледна Бейкър и изведнъж почувствува по-силно приятелството си към него. Толкова ведро беше мургавото лице, толкова откровено държането му. Кафявите очи искряха дяволито. Държеше се кротко, но в това държане се таеше скрита сила. „И буйност — помисли Пърсел. — Тя е единственото нещо, което не харесвам у него.“

Щом Пърсел сложи ръка на вратичката, която затваряше градинката на Мак Лауд, шотландецът се показа пред входа на колибата, а зад него, наполовина скрит и в сравнение с другия невероятно по-дребен и дебеличък, Уайт, гол от кръста нагоре, с ръце зад гърба.

— Какво желаете? — запита съвсем неприветливо Мак Лауд.

— Да те видим — отвърна Пърсел, без да влиза.

Настъпи кратко мълчание.

— И двамата ли? — запита недоверчиво Мак Лауд и на Пърсел му мина изведнъж през ум, че може би се страхува да не го нападнат.

— Бейкър трябва да бъде свидетел на това, което ще ти кажа, но ако искаш, може да остане и Уайт.

— Добре — каза Мак Лауд. — Влезте.

Докато прекосяваха градината, той остана на прага да ги изчака. Дългото отпуснато тяло се бе накривило върху мършавия му крак на чапла, дясната ръка беше нехайно облегната на хълбока, но очите из хлътналите орбити не пропускаха ни едно от движенията им.

Това, което порази Пърсел, когато влязоха в колибата, бяха разкошните стенни шкафове. Те заемаха всички стени до тавана, от двете страни на вратата, покрай прозорчетата и се отваряха на различни височини с вратички, снабдени до една с ключалки или кофа̀ри.

Освен стенните шкафове, по средата на стаята имаше само една здрава дъбова маса и доста много трикраки столчета, от което личеше, че къщата на Мак Лауд служи за събрания на „мнозинството“.

Мак Лауд застана зад масата, сякаш искаше да постави преграда между себе си и гостите, и като протегна неочаквано мъртвешката си ръка — която изглеждаше толкова дълга, че можеше да препречи на ширина цялата стая, — ги покани да седнат, без да продума. Те седнаха. Уайт заобиколи масата с безшумната си стъпка, седна до шотландеца, сложи ръце на коленете си и започна да ги почуква с показалеца и средния си пръст, втренчил в Пърсел зорките си черни очи. Мак Лауд остана прав, с ръце в джобовете.

Четиримата мъже се гледаха така известно време, без да продумат. Пърсел очакваше, че Мак Лауд ще започне пръв и ще ги удави с насмешките си. Но Мак Лауд не изглеждаше в настроение да говори. Мълчеше. Беше олицетворение на достойнството. Цялото му държане подсказваше, че смята посещението на Пърсел и Бейкър за нещо необичайно, което се нуждае от обяснение. „Невероятно — помисли Пърсел. — Само преди три месеца и той беше моряк като другите. А сега стои облегнат на шкафа си, студен и далечен като дипломат, който дава аудиенция.“

— Слушам ви — каза в същия миг Мак Лауд.

Така, точно така: даваше аудиенция… Уилиам Пит приема посланици.

— Мисля — започна Пърсел, че сегашното положение не може да трае вечно. То не е добро за никого. И с течение на времето ще унищожи всяко разбирателство помежду ни. Затова смятам, че е дошло време за взаимни отстъпки.

— Взаимни отстъпки ли? — повтори Мак Лауд.

Пърсел го погледна. Беше непроницаем.

— Доколкото разбирам — продължи Пърсел, — сегашното положение не задоволява никого. Бейкър и Меани не получиха жената, която желаят. А ти и Уайт останахте изобщо без жена.

Той замълча, за да даде време на събеседниците си да преглътнат горчилката на тия думи.

— По-нататък? — запита Мак Лауд.

— Предлагам взаимни отстъпки — повтори Пърсел.

Последва мълчание, после Мак Лауд каза:

— Не съм против една спогодба. Какво предлагате?

— Виждам само едно разрешение — отговори Пърсел. — Размяна… Уайт да отстъпи на Меани Итя и да вземе от него Файна. Ти ще се откажеш от Авапуи, а Бейкър ще ти върне Ороа.

Мак Лауд помълча известно време, после вдигна глава, пое дълбоко дъх и пъхна още по-навътре ръце в джобовете си.

— Това ли наричате взаимни отстъпки, Пърсел? Къде са взаимните отстъпки? Виждам какво губя, но не виждам какво ми се дава! Взаимни отстъпки, казвате, студен като краставица! Какви отстъпки? Не виждам никаква отстъпка, като изключим дребните ми интереси! Да повторим станалото, ако сте го забравили. Бейкър ми взема Авапуи. Добре! Има гласуване, което ми я дава отново, тя се изпарява зад кулисите, а вие казвате: „Да си направим взаимни отстъпки: ние ще върнем Авапуи и Бейкър ще си я вземе!…“ Невероятно безочлив сте, Пърсел, трябва да ви се признае!… Застанали сте срещу мене, като архангел Гавраил, същински невинен Исус, едва докосвате стола, сякаш ей-сега ще литнете на небето, и ми предлагате тези взаимни отстъпки!… Просто да не повярваш! А къде оставяте закона? Тук има събрание, Пърсел, забравихте ли? Има закони! Има гласуване! Присъденото с гласуване е присъдено, това ви казвам аз!…