Робер Мерл - Островът

Стана. Изпрати Джонс до вратата и остана да го погледа как върви по Западния булевард. Джонс вървеше бавно, с вирната глава и свит гръб, за да изпъчи раменете си.

— Защо се усмихваш? — обади се гласът на Ивоа.

Пърсел се обърна.

— Много е мил. Забавен и мил.

И добави след миг, все така загледан в Джонс:

— Бих искал да имам син.

— Дано те чуе Еатуа! — каза Ивоа.

Уловът на „малцинството“ беше добър, но щедростта на Пърсел остана без последствие. Таитяните отказаха да приемат рибата. Мнозинството прие, само че не отвърна със същата учтивост, когато отиде отново на риболов. Ваа се съгласи да бъде получателка и при това раздаване, и при следващите. Колкото до Мезън, той не знаеше или си даваше вид, че не знае откъде идва рибата, сложена на трапезата му, защото продължи и през следващия месец да не отговаря на поздравите на тия, които го хранеха.

Мина януари. Ивоа започна да натежнява и да брои дните или по-точно нощите, които я отделяха от освобождението й. Пресмяташе, че то ще стане в месеца на шестата луна и се надяваше, че ще се случи в последната му четвърт (която беше благоприятна) и, ако Еатуа чуеше желанието й, в чудната нощ Еротооереоре, или нощта, когато рибите излизат от дълбочините . Тя много се гордееше, че първото дете, което ще се роди в острова, ще бъде детето на Адамо. От това заключаваше, че му предстои славно бъдеще.

Таитянките минават общо взето за не много плодовити — особеност, която капитан Кук смятал за мъдър дар от небето, като се има пред вид разпуснатостта на нравите и маломерността на острова им. Във всеки случай, Ивоа беше засега единствена в това състояние и едва през април започнаха да се питат в кой дом ще се роди второто бебе. Таитянките започнаха всъщност да се досещат още към края на март. Но фактът изглеждаше толкова невероятен, щото предпочетоха да отдадат външните признаци на затлъстяване от седящ живот. През април обаче не остана място за никакви съмнения. И когато Ваа отиде на пазара след нощта Туру (когато риби и раци се събират заедно) , за да си вземе полагаемия дял от дивата свиня, в редицата на ваинетата настъпи пълно мълчание, толкова очебийно беше надебеляла. Цели петнадесет дни в острова не се приказваше за нищо друго. Итя дори съчини по тоя случай една простодушно-безсрамна песен. Но след като се смяха до насита, таитянките започнаха да гледат на Ваа с уважение. Когато разпределяха жените, тя бе казала на всички, че ще „стопли“ главатаря на голямата пирога. Явно беше, че е успяла.

Април донесе и едно разочарование: добивът на картофите беше лош. Разпределиха ги строго на глава. Всеки изкопа трап край къщата си, за да ги запази. Всички бяха посъветвани да пестят колкото могат повече личните си запаси, за да могат да им стигнат до идната година, без да става нужда да прибягват до дивите картофи. Искаха да запазят от тях по-значителни запаси, в случай на още по-лоша следваща реколта.

В началото на май Мак Лауд съобщи на Пърсел, че на минаване покрай трапа на черните, забелязал колко много били намалели запасите им. Както я карали, нямало да им стигнат и за шест месеца, а в такъв случай „черните“ щели очевидно да започнат да се хранят с диви картофи, за сметка на запасите, които искаха да запазят. Мак Лауд молеше Пърсел да им говори да намалят консумацията.

Искането на Мак Лауд почиваше върху точно наблюдение, както Пърсел се убеди, когато отиде да хвърли поглед върху трапа на таитяните. Поговори с тях от свое име, без да спомене за Мак Лауд.

Още при първите думи се сблъска с очевидно неразбиране. Природата на Таити предлага всичко в такова изобилие, че мисълта да се лишаваш от нещо в настоящето, за да го пазиш за бъдещето, бе сметната от събеседниците на Пърсел за едно от тия хрумвания маамаа, които само пеританите можеха да измислят. И наистина, като няма обработвани от тях картофи, ще има диви. Като няма диви картофи, ще има други плодове. А като няма плодове, все ще има риба. Докато човек има добър харпун и ловка ръка, няма да умре от глад. Пърсел пак започна да им обяснява. Но не убеждаваше никого. След един час най-после разбра, че таитяните намират постъпката му за нетактична. Сбогува се и си отиде.

Седмица след този разговор Уайт дойде да му съобщи, че следобед ще има събрание у Мак Лауд. Мястото на събранието изненада Пърсел. Защо не под смокинята, както ставаше обикновено? Уайт поклати глава. Не знаеше. Но събранието било много важно: така казал Мак Лауд.