Робер Мерл - Островът

— Не, не. Иди да видиш пожара.

Тя продължи:

— Мъчно ли ти е да гледаш как гори голямата пирога?

— Мъчно ми е. Но върви, върви, Ивоа.

Итя улови под ръка Ивоа и облегна глава о рамото й. Образуваха роднинска двойка, която сякаш само очакваше някой художник да я нарисува. „Безобразие — помисли си полуядосано, полуразвеселено Пърсел. — Тя се смята вече за моя «втора жена…»“

— Довиждане — каза той.

Отмина ги, изостави Уличката на канарата и тръгна по Източния булевард. Навред беше тихо. „В селото не е останала жива душа, с изключение на Мезън — каза си Пърсел. — И на мене: капитанът и помощник-капитанът на един кораб, унищожаван от пламъците. Като си помисли човек колко усилия и ум са били потребни, за да се построи един кораб… а само в няколко часа… Сърцето на стария сигурно се къса в колибата.“

Пърсел тръгна към колибата на Мезън. След спречкванията при слизането на сушата, отношенията им бяха станали малко хладни и Пърсел отиваше за пръв път при него.

Мезън бе заградил градината си с парапета на мостика и като сложи ръка на вратичката, Пърсел изпита приятното чувство, че вижда нещо познато. Пръстите му усетиха дъбовия парапет на задната палуба. Той беше поправен, преди да напуснат Лондон, и то толкова набързо, че не бе имало време нито да го полират, нито да го лъснат. Задоволили се бяха да го намажат с ленено масло, но всички грапавини на дървото бяха останали.

Като измина няколкото стъпки, които го отделяха от колибата, Пърсел се изненада от малкия размер на дворчето. Мезън не бе използувал и една десета от предоставената му площ.

Почука лекичко на вратата, след малко повтори. Никой не се обади и Пърсел подвикна:

— Аз съм, капитане, Пърсел.

Минаха няколко секунди. След това зад вратата се чу гласът на Мезън:

— Сам ли сте?

— Да, капитане.

Ново мълчание, после гласът на Мезън отново прозвуча:

— Ще ви отворя. Отстранете се на две стъпки.

— Моля?

— Отстранете се на две стъпки.

Гласът на Мезън прозвуча сякаш заплашително и Пърсел се подчини. Почака още няколко секунди. Когато вече смяташе, че Мезън няма да отвори, вратата се завъртя бавно на пантите и Мезън се появи, застанал на прага, с пушка под дясната мишница, насочил право напред цевта й.

— Горе ръцете, мистър Пърсел!

Пърсел се изчерви, сложи ръце в джобовете си и каза сухо:

— Ако нямате вече доверие в мене, срещата ни е излишна.

Мезън го изгледа за миг втренчено.

— Извинете, мистър Пърсел — каза по-меко той, все още без да наведе цевта на пушката си. — Помислих, че тези разбойници са променили решението си и са намислили да си послужат с вас, за да ме накарат да отворя…

— Не позволявам никому да си служи с мене — заяви студено Пърсел. — Освен това, няма защо да се страхувате от обрат. Моряците гласуваха, а те няма да отменят никога нещо, за което са гласували.

— Гласували! — подхвърли подигравателно Мезън. Влезте, моля ви се, мистър Пърсел, и затворете сам вратата.

Пърсел послуша. Щом влезе, Мезън се оттегли по-назад в колибата си и докато Пърсел не затвори вратата, държа пушката си насочена към входа.

Пърсел се намираше в мъничко входно антре с една също така съвсем малка вратичка.

— Влезте, влезте, мистър Пърсел — подкани го Мезън като погледна неодобрително голата снага на лейтенанта.

Сам той беше както винаги облечен, обут, с вратовръзка.

Мина зад Пърсел. Чу се тракане на железа. Заел се бе да заключи крепостта си.

Пърсел бутна вратичката, хвърли поглед вътре и се спря зяпнал на прага. В стаята, пред която се намираше, Мезън бе възстановил до най-големи подробности кабината си от „Блосом“. Всичко беше тук: койката и дъбовата ламперия зад нея, големият сандък, масата и двете ниски, дълбоки кресла, четвъртитите прозорчета с бели платнени завески, барометърът, макетът под стъкло, представляващ „Блосом“ в строеж, и дори, точно срещу Пърсел — цяла стена от полиран махагон, с ниска вратичка с медна дръжка. През тази врата в кораба се отиваше в един ходник, а тук тя водеше навярно в друга стая, сигурно толкова голяма, колкото тази беше малка, защото предаността на Мезън бе стигнала до там, че го бе накарала да спази за стаята си на сушата извънредно малките размери на своята кабина.

— Седнете, мистър Пърсел — каза той.

Седна сам от другата страна на масата и облегна пушка о койката си. Настана неловко мълчание. Пърсел гледаше мълчаливо краката на масата и забеляза смаян, че малките дъбови подпорки, които ги придържаха за пода в „Блосом“, бяха завинтени здраво в паркета, сякаш Мезън се страхуваше, че островът ще започне изведнъж да се люшка и клати и ще размести мебелите.