Робер Мерл - Островът

— Стига — каза Пърсел. — Ще се разсърдя съвсем, ако продължаваш. Връщай се веднага в селото.

Той продължаваше да стиска китките й. Не смееше да я пусне, докато не му обещае, че ще си отиде.

— Добре — съгласи се Итя, — ще си отида, ако ми обясниш.

— Ако ти обясня ли?

— Защо не искаш да станеш мой тане.

Пърсел отвърна недоволно:

— Аз съм тане само на една жена.

— А защо да не бъдат две? — запита Итя като сложи брадичка на лявото му рамо и го загледа отстрана с простодушно изражение.

— Защото е лошо.

— Защото е лошо ли? — повтори смаяно Итя. — А защо да е лошо? Няма ли да ти бъде приятно?

Пърсел отвърна поглед. „Напротив — помисли светкавично той. — Разбира се, че ще ми бъде приятно. За жалост.“

— В моята страна — прибави най-после той — е табу да имаш две жени.

— Разправяш неверни неща — възрази Итя. — Всички перитани от голямата пирога имаха по две жени в Таити. Понякога три. Понякога и четири.

— Не спазват това табу — каза търпеливо Пърсел.

— А ти спазваш ли го?

Той кимна.

— Защо? Защо само ти?

Той се усмихна леко.

— Защото съм…

Искаше да каже „защото съм добросъвестен“, но не можа да преведе думата. „Добросъвестен“ не съществуваше на таитянски.

— Защото зачитам това, което е табу — заяви след малко той.

Последва мълчание, после Итя каза изведнъж победоносно:

— Това е табу в твоя голям остров. Не е табу тук.

Би трябвало да предвиди това възражение: за таитяните табу беше свързано само с определено място.

А гласно каза:

— За един перитани е по-друго.

И добави:

— Където и да отиде, неговите табу го придружават…

Замълча, изненадан, че е успял да даде такова добро определение за себе си и за своите сънародници.

След миг продължи:

— Ето, обясних ти вече. Ти ми обеща. Връщай се сега в селото.

— Не се ли сърдиш? — запита Итя.

— Не.

— Наистина ли не се сърдиш?

— Не.

— Целуни ме тогава.

Трябваше да се свърши. Не можеше да стои цял ден така да я държи за китките. Наведе се. Устните на Итя бяха меки и топли и целувката беше с частица от секундата по-продължителна, отколкото би желал.

— И така — каза той като се изправи, — ти ми обеща. Върви си.

Тя го гледаше. От захлас забрави мимиките си.

— Добре, Адамо — съгласи се кротко тя, сякаш му поднасяше в дар послушанието си. — Добре, Адамо. Добре.

Той я пусна и я загледа как се отдалечава по пътеката, съвсем мъничка под вековните дървета. Усмихна се и сви рамене: „Същинско дете.“ Но веднага се поправи: „Не се опитвай да се лъжеш. Не е дете.“

Беше особено изненадан от това, че съвестта му твърде вяло го укоряваше. Разтърси се и тръгна към селото. Но след няколко метра забави ход. Беше страшно поразен от една мисъл: че понятието грях загубва сякаш силата си в този климат. Мисълта му се стори нова и той започна с удоволствие да си я повтаря. Изведнъж вдигна глава. Та това беше таитянското схващане! То значеше, че английските табу губят силата си в този остров. Тъкмо това каза и Итя. „Така — помисли тревожно той, — бих могъл да приема, че религията не е всеобщо важима… Тази страна е много мекушава — богословието ми се поквари.“ Пърсел се спря смутен. „Ако се е покварило поради климата, тогава Итя има право…“

Мина му през ум, че това извъртане му е било внушено от дявола, но прогони веднага тази мисъл. Само папистите виждаха навсякъде дявола… В такъв случай дяволът ставаше във всекидневния живот нещо по-значимо от бога. Той поклати глава. Не, такова обяснение би било прекалено просто. Щом не разбира нещо, човек намесва дявола, понаплашва се и престава да мисли. Но той ще си изясни нещата. Ще ги обмисли. Знаеше, че не може да бъде щастлив, ако не е в съгласие със себе си.

Чу шум от стъпки, гласове. Вдигна глава. Таитяните и жените вървяха срещу него по пътеката. Разминаха се, почти без да се спрат:

— Няма ли да дойдеш, Адамо? — запита някой.

Видели бяха, че Мезън се бе прибрал. Всичко бе свършило следователно добре. Сега и те отиваха да гледат как гори „Блосом“. Това беше цяло празненство. Засмените им, жадни лица се напрягаха да видят извисяващите се червени пламъци.

Най-назад вървеше Ивоа, а до нея, облегната на рамото й, Итя се умилкваше… „Ей богу!“ — помисли сърдито Пърсел.

Ивоа се спря.

— Няма ли да дойдеш, Адамо?

— Не — каза той, — прибирам се.

Замълчаха. После Ивоа предложи:

— Мога да се върна с тебе, ако искаш.

Пърсел прецени каква жертва прави за него и отвърна: