Робер Мерл - Островът

Тази подробност, която в друго време би разсмяла Пърсел, го угнети. Почувствува изведнъж колко безполезно е посещението му.

Мезън не гледаше Пърсел. Сивите му очи бяха втренчени в барометъра. След малко усети погледа на Пърсел и каза загрижено:

— Спада, мистър Пърсел. Постоянно спада от сутринта. Ще имаме буря.

— Капитане — започна Пърсел, — ако разрешите, имам да ви направя едно предложение.

— Говорете, мистър Пърсел — каза Мезън с недоверчиво и намръщено изражение.

„Затваря се вече! — помисли Пърсел. — Всяка мисъл, която идва от друг човек, е по начало подозрителна за него.“

— Капитане — заговори отново Пърсел, — има нещо, което нито вие, нито аз можем да променим. Сега в острова има една фактически установена власт.

— Не ви разбирам — каза Мезън.

— Как да кажа — продължи стеснително Пърсел. — Ето какво: от тази сутрин само аз на този остров ви наричам капитан.

Мезън премига, изчерви се и заяви сухо:

— Не ви благодаря. Вие просто изпълнявате дълга си.

— Да, капитане — каза обезсърчено Пърсел.

„Блосом“ щеше да бъде скоро купчина пепел върху един плаж в Тихия океан, но митът, че на борда има „само един началник след бога“, продължаваше… Нямаше вече рул, обаче Мезън продължаваше да направлява кораба. Нямаше вече бури, но той продължаваше да следи барометъра. Нямаше люшкане, но подпорите бяха завинтени за краката на масата. Нямаше вече какво да им заповядва, но моряците си бяха все моряци, Мезън — техен капитан, а Пърсел — помощник-капитан.

— Струва ми се, капитане, че трябва да държим сметка за образувания от хората парламент.

— Парламент ли! — извика надменно Мезън. — Парламент! — продължи той с нарастващо презрение и ярост, като вдигна и двете си ръце. — Парламент! Не казвайте, мистър Пърсел, че смятате този парламент за нещо сериозно!

— Принуден съм — отвърна Пърсел. — Той щеше без малко да ви обеси.

Мезън се изчерви; всяка черта от лицето му потрепера от гняв, цяла минута мина докато успя да му придаде привидно спокойствие. Когато го стори, втренчи в Пърсел озлобените си очи.

— По този повод — заяви студено той — трябва да ви кажа, мистър Пърсел, не биваше да се опитвате да ме защищавате пред тия разбойници. Уверявам ви, че бих приел с готовност да ме обесят едновременно с изгарянето на „Блосом“.

Пърсел загледа краката на масата. Невероятно беше. Точно според култа: капитанът умира заедно с кораба си. И като не може да потъне заедно с него, защото са на сушата, има поне задоволството да умре обесен, докато пламъците поглъщат кораба му… „Ето какво е мислел — каза си Пърсел, — когато стоеше като вдървен под примката.“

— Мислех, че изпълнявам дълга си, капитане — отговори примирително Пърсел като вдигна поглед.

— Не, мистър Пърсел — отвърна буйно Мезън, — не изпълнихте дълга си. Дългът ви повеляваше да се противопоставите със сила — повтарям: със сила — на тия метежници, вместо да преговаряте с тях.

Той потърка с ръце коленете си и каза по-меко:

— Но не ви укорявам. И аз самият преживях миг на слабост. Водачът им ми беше на мушката, а не стрелях. Трябваше да стрелям — продължи той, като устреми сивите си очи някъде в пространството и удари с пестник по коляното си. — Ако бях смазал тая гад, другите щяха да се върнат към дълга си…

— Те са мислили може би — каза след малко Пърсел, — че само изпреварват вашето собствено решение. Вие сам казахте в Таити, че щом се настаним на острова, ще трябва да изгорим „Блосом“.

— Но не така! — извика възмутено Мезън като се поизправи на стола си. — Не по такъв дивашки начин. Има случаи, мистър Пърсел, когато един капитан може да сметне за свой дълг да изгори кораба си. Но когато си представях унищожаването на „Блосом“, смятате ли, че съм имал пред вид такова безредие, такива викове, смехове?… Не, ей-сега ще ви кажа как си го представях: виждах моряците строени на плажа в пълно мълчание, сам аз произнасям няколко простички слова, заповядвам да свалят знамето, да подпалят кораба и всички, взели за почест, наблюдаваме как той така да се каже потъва в пламъците…

Млъкна. Зрелището, което описваше, го бе трогнало и Пърсел забеляза смаян, че се е просълзил. „Въображение — помисли си Пърсел. Просто «забрави», че уби Бърт и открадна кораба от собствениците.“

— Спадна с още един градус откато влязохте каза неочаквано Мезън, втренчил тревожно поглед в барометъра.

После стана и затвори грижливо двете прозорчета, сякаш се страхуваше вълните да не пометат мебелите му. Въздухът, който за Пърсел беше вече много горещ, стана задушен. Но при все че беше облечен, Мезън сякаш не изпитваше никакво неудобство. „Какъв щастлив нрав“ — помисли Пърсел. Усети, че гърбът му се е изпотил, а ръцете го смъдят от горещината.