Робер Мерл - Островът

— Ай, ай! — извика Итя като се вкопчи за рамото му с престорена уплаха. — Щях да падна, Адамо!

— Седни, тогава — каза Пърсел.

Тя се намуси, сведе клепачи, вдигна ги отново, разкърши рамене и хълбоци, сви чипото си носле и най-после послуша. Пърсел се забавляваше от движенията й. Между толкова едри и внушителни жени, ниският ръст и слабата снага придаваха на Итя чара на дете.

Той й се усмихна.

— Откъде идваш, Итя?

Погледна я. Тя си придаде веднага сериозно изражение и започна отново да се муси. Тайна било откъде идва. Не знаела дали бива да я каже… Весело пламъче танцуваше непрестанно в черните й очи. Какво закръглено, засмяно лице имаше! Всичките й черти се насочваха нагоре: веждите, очите, носът, ъглите на устата…

— От селото — каза най-после тя.

— От селото ли? Защо разправяш небивалици? Аз съм седнал срещу пътеката. Щях да те видя като идваш.

— Оттам, оттам — каза Итя и наду устни, сякаш ще се разплаче. — Колко ме огорчаваш, Адамо! Смяташ ме за лъжкиня!

После се разсмя с глас, сякаш нямаше нищо по-смешно от това да се преструва, че плаче.

— Дойдох по пътеката — продължи тя, — но я изоставих, като видях пеританите под дървото. Разбрах, че пеританите не искат никой да се приближава. Затова се промъкнах между дърветата до храсталака. Оттам — добави тя като разпери ръце и разкърши снага, за да издаде напред гръдта си — избиколих дотук. Всичко видях! — каза тя с весело изражение, което съвсем не подхождаше на тайно наблюдаваното от нея зрелище.

— Какво видя?

— Всичко.

— Добре, щом си видяла всичко, връщай се в селото. Ще има какво да разправяш там.

Итя се намуси, седна с кръстосани нозе, облегна рамо о рамото на Пърсел, обърна глава и го загледа изпод ресниците си.

— Не сме ли добре така?

Тя се усмихна. Невъзможно беше да погледнеш закръгленото й лице и искрящите очи и да не ти се доще да се усмихнеш. Пърсел я гледаше почти разнежено. Итя беше изтъкана от простодушие и хитрост, но и самата й хитрост беше простодушна.

Минаха няколко секунди, след което Итя каза учтиво, с кротко и мило гласче:

— Целуни ме, ако обичаш, Адамо.

Почти всички ваинета бяха възприели пеританските целувки: по устата. Но не им придаваха никакво любовно значение. Случваше им се дори да се целуват така помежду си — на шега, защото го намираха забавно.

Пърсел се наведе и тъкмо когато щеше да я целуне, зърна през ресниците погледа й. Веднага стана.

— Върви си в селото, Итя.

Тя стана след него с наведена глава и изражение на виновно дете; но когато Пърсел се приближи към нея, за да я утеши, тя се хвърли върху му, сграбчи го, сключи ръце зад шията му и се притисна безумно до гърдите му. Той усети, че гърдите й се притискаха до кожата му и тъй като главата на Итя стигаше до брадичката му, вдъхна острия мирис на косата й, примесен с ухание на ибискус.

Улови я за раменете, за да я отстрани, но тя беше по-силна, отколкото предполагаше, и се притискаше до него така, сякаш искаше да нахлуе в тялото му.

— Пусни ме, Итя.

— О, не! — извика тя, долепила устни до шията му. — Не! Няма да те пусна! Здраво те държа!

Той се разсмя.

— Къде остана възпитанието ти, Итя?

— Нали не съм възпитана — каза глухо тя. — Всички казват така.

Той се засмя отново, после изви ръце зад гърба си, улови двете й ръце и задърпа. Трябваше да направи голямо усилие, за да ги отдели. Без да ги пусне ги изви напред, отдалечи Итя додето стигнаха ръцете й и я задържа за миг така. Знаеше, че ако я пусне, тя ще се опита отново да го сграбчи.

— Не те ли е срам, Итя? — запита той.

— О, срам ме е! — отвърна тя.

Издаде малко напред лявото си рамо, скри глава в него и едва подавайки черните си очи, погледна Пърсел с безочливостта на катеричка.

„Трябваше да бъда по-строг — помисли Пърсел. — Тя ме обезоръжава всеки път с чудачеството си. Хайде, не се самоизмамвай — каза си веднага той. Не е само чудачеството.“ Погледна двете цветчета ибискус в косите й и се намръщи.

— Слушай, Итя — започна той. — И, моля ти се, не забравяй: аз съм тане на Ивоа.

— Какво от това? — възрази Итя. — Аз не ревнувам.

Пърсел се разсмя.

— Защо се смееш? — запита Итя като сви учудено лукавите си очи.

— Защото трябва да бъде тъкмо обратното. Ивоа трябва да ревнува или да не ревнува.

— Така ли мислиш? — запита Итя. — Когато жената е влюбена, тя ревнува, дори ако мъжът не е неин тане. Така, аз не те ревнувам от Ивоа, но ми е противно, когато Омаата те прегръща и притиска главата ти в огромната си гръд.