Робер Мерл - Островът

— Убийство е! — повтори той. — Мезън е сбъркал като се е прицелил в тебе, но не е бил на себе си. А вие, ако го обесите…

Млъкна. Погледна моряците. Не бе им направил никакво впечатление. Свършено беше. Уайт, Смъдж, Мак Лауд щяха да гласуват за . Хънт не снемаше от примката бледите си очички, глупавата му муцуна не изразяваше нищо, но явно беше, че ще гласува с Мак Лауд. Забил нос в земята, Джонсън търкаше с лявата си ръка червените пъпки, които разяждаха брадата му. Ни веднъж не бе погледнал Пърсел.

— Убийство е! — извика Пърсел.

Напразно. Имаше впечатлението, че говори на камъни. Мак Лауд го гледаше. Само той от всички моряци го бе изслушал внимателно. Почака. Не бързаше да заговори отново, сякаш искаше да подчертае, че оставя на противната страна достатъчно време да се изкаже. Сивите му очи блестяха под клепачите без мигли. Тънките устни бяха стиснати между острия орлов нос и вирнатата брадичка. По лицето му нямаше нито грам тлъстина. Кожата покриваше само кости, а в двете страшни трапчинки под скулите му се виждаше как потреперват мускулите на челюстите.

— Пърсел — започна най-после някак важно той, — казвате, че не бива да започваме настаняването си на острова с убийство. Именно това казвам и аз! Тъкмо защото започваме живота си на острова, трябва да бъдем строги към ония копилета, които искат да си играят с пушките. Иначе какво ще стане? Ще почнем да се самоизбиваме на тоя остров! Ясно! Щом се скараш със съседа си — дан, дан! Щом харесаш нивата му повече от своята — дан, дан! Щом поискаш да му грабнеш индианката — дан, дан! Какво ще стане тогава? Ще заповядва този, който стреля пръв! А това значи анархия! Значи клане! Ето какво ще кажа, Пърсел — продължи той. — Не се сърдя на Мезън, че искаше да стреля срещу мене. Пощурял беше за черупката си тоя човек и му беше причерняло пред очите. Но трябва ред — продължи настойчиво той, — трябва пример! Тъкмо от самото начало, Пърсел. В това именно вие не сте прав, според мене. Който заплашва, че ще пребие другаря си, или просто вдигне ръка, без да продума — въжето, казвам аз, и то веднага! Незабавно! Иначе няма да има ред на острова. Всички до един ще се погубим!

Пърсел го погледна смаян. Личеше, че Мак Лауд е искрен. Този метежник олицетворяваше почитта към закона. Този убиец искаше да закриля живота на съгражданите си. Разсъждаваше като човек на реда…

Бейкър се обади ненадейно:

— Не обесиха Кори, когато стреля срещу Меоро.

— Вярно! — потвърди веднага Пърсел. — Имаме вече прецедент. А не е справедливо да прилагаме различни мерила.

Мак Лауд беше дотолкова човек на реда, че се смути от думата „прецедент“, но само за няколко секунди. Веднага се съвзе.

— Те бяха черни — каза презрително той. — Черните се оправят както си щат. Това не е наша работа.

Последва мълчание. После Мак Лауд продължи:

— Мезън, имате ли да кажете нещо в своя защита?

Мезън не отговори. Мак Лауд повтори въпроса и зачака търпеливо. Пърсел отвърна поглед. Пот течеше по гърба между плешките му. Всичко беше предрешено. Не можеха да се спрат събитията, както не може да се спре скална отломка, която се търкаля по нанадолнище. Мак Лауд щеше да каже: „Предлагам Мезън да бъде обесен поради опит за убийство.“ Джонс, Бейкър и самият той щяха да гласуват против . Останалите — за . Пърсел се облегна с ръка о стъблото на пандануса. Чувствуваше се слаб, попаднал сякаш между чужди хора. Очите му се местеха от гъсталака към заобикалящите го моряци, като че ги виждаше за пръв път. Слънцето огряваше тук-там земята с весели петна, лъскавите разноцветни птици прехвръкваха около моряците и Мезън. Една кацна на примката. Още две се присъединиха към нея и примката се залюля леко над главите на хората.

— Предлагам… — започна Мак Лауд.

В същия миг Хънт изръмжа. Това беше толкова неочаквано, че Мак Лауд млъкна и всички погледи се насочиха към исполина.

— Това стана на „Суалоу“ — каза ненадейно Хънт, вперил бледите си очички в примката, — спомням си. Може да има три години от тогава. Може и четири.

Настъпи мълчание и тъй като той не каза нищо повече, Смъдж обърна към него мишето си лице.

— Какво си спомняш?

— Един момък. Декер му беше името — отвърна Хънт.

Той млъкна, сякаш се учуди, че е заговорил, погледна Смъдж, смръщи обраслата си с червени косми муцуна и прибави:

— Защо измайсторихте тая мръсотия?

— Коя мръсотия?

Хънт вдигна глава и докосна примката. Пъстрите птички хвръкнаха.