Робер Мерл - Островът

— Да почваме! — каза разпалено Смъдж.

След като решиха да го сторят, подпалването на „Блосом“ се превърна в удоволствие. С какъв пламък щеше да лумне проклетата черупка! Можеше да разтопи чакъла в заливчето! Моряците се втурнаха към канарата и Пърсел ги чу как скачат от скала на скала по стръмната пътека към плажа.

Пърсел обърна гръб на морето, стигна в селото и тръгна по Източния булевард. По този начин отбягна да мине по площад Блосом, дето жените щяха да го отрупат с въпроси.

След един час, съблякъл ризата си, той цепеше дърва в градината, когато чу, че някой го вика. Вдигна глава. Беше Бейкър, пребледнял.

— Елате по-скоро! — извика Бейкър. — По-скоро! Моля ви се! Да тичаме! Само вие можете да попречите…

Гласът на Бейкър беше толкова тревожен, че Пърсел тръгна с него и затича през гората по посока на канарата.

— Какво има? — запита той докато тичаше.

— Стана страшно скарване с Мезън. Черните трябва да са го предупредили!… Старият беше полудял! Крещеше. Просто плачеше! Искаше да се хвърли в огъня! Най-после се прицели в Мак Лауд!…

— Уби ли го?

— Не, успяха да го обезоръжат, вързаха му ръцете, качиха го на канарата, изпъдиха черните… Да тичаме, лейтенанте! Да тичаме!

— Защо? — извика Пърсел, а гърлото му се сви от страх.

Бейкър политна, успя да запази равновесие и се обърна към Пърсел.

— Искат да го обесят!

Още от пръв поглед Пърсел видя всичко: примката, която висеше от най-големия клон на един панданус, в подножието на дървото Мезън с вързани ръце и нозе, моряците, наредени в полукръг наоколо, а зад групата — високите пращящи пламъци и спиралите дим, които се издигаха от плажа.

Докато тичаше, Пърсел забеляза, че въжето не е още вързано, а само прехвърлено през клона. Застанал отдясно до Мезън, Мак Лауд държеше в ръка свободния край. Хънт бе изправил исполинската си снага вляво от пленника и понеже беше много висок, примката се люлееше на едно равнище с лицето му.

Щом видя, че Мезън е жив, Пърсел престана да тича. Беше запъхтян от тичането и пристигна до групата, притиснал ръка до хълбока си. Той погледна Мезън с разширени от ужас очи, но Мезън не поглеждаше никого. Стоеше почти мирно, с вдървено лице, загледан право пред себе си. Насърчени от неподвижността му, разноцветните птиченца от гъсталака хвърчаха около него. Когато Пърсел пристигна, едно от тях кацна на рамото на пленника и се завъртя весело и насърчително. Мезън не се обърна и не мръдна.

— Мак Лауд! — извика задавено Пърсел.

— Не бойте се, Пърсел — каза Мак Лауд. — Нямаше да гласуваме без вас и без Бейкър. Всичко ще стане както му е редът. Всеки ще може да се изкаже. И Мезън ще говори, колкото иска, за свое оправдание.

— Сигурно не възнамеряваш сериозно… — извика Пърсел.

— Съвсем сериозно — отвърна Мак Лауд. — Ако не бяха попречили на Мезън да стреля, водните бълхи щяха да се гощават сега с мозъка ми.

— Но все пак не е стрелял!

— Ех! — каза Мак Лауд. — Защото не успя. Уайт го улови навреме.

— Не бих казал, че беше точно така — обади се изведнъж Джонс. — Не че нямаше време. Цели две секунди минаха, докато Уайт се нахвърли върху му.

— Искаше добре да се прицели в мене — възрази Мак Лауд.

Честното младежко лице на Джонс се сви от усилието, което правеше, за да си припомни как бе станало всичко.

— Не — каза той, — не беше така. Просто приличаше на човек, който се чуди да стреля ли, или да не стреля.

Джонс погледна Мезън, сякаш търсеше потвърждение от него. Но Мезън не мръдна. Със затворена уста, вкован поглед и презрително изражение, той като че не слушаше дори спора, от който зависеше животът му. Явно беше, че е решил да мълчи и да пренебрегва съдиите си. „Храбър е — помисли раздразнено Пърсел. — Много храбър и много глупав.“

— Виждаш ли — каза настойчиво Пърсел, — дори ако Уайт не се е нахвърлил върху му…

— Така казва Джонс — прекъсна го буйно Смъдж. — Аз казвам противното. Казвам, че щеше да стреля.

Пърсел замълча за миг. „Смъдж иска да убият Мезън“ — прелетя като мълния в мисълта му. Обзе го отвращение и присъствието на Смъдж му стана така непоносимо, че не можеше да го погледне.

— Трябва да ме разберете, Пърсел — каза Мак Лауд.

А Пърсел помисли: „Започва вече. Ще поведе разискванията.“

— Слушай — прекъсна го Пърсел, — не бива да започнем настаняването си на острова с убийство. Защото това е убийство!…

Искаше да говори убедително, а чу отчаяно как гласът се лее от устата му слаб, безжизнен, беззвучен. Обзелото го вълнение му отнемаше всяка възможност да го предаде на другите…