Робер Мерл - Островът

— Моряци — започна твърдо той, без да поглежда някого, — щом мислите, че можете да минете и без капитан — много добре!

Поколеба се, забеляза, че лявата му ръка трепери, дръпна я зад гърба си и повтори с твърде жалко усилие да придаде насмешливост на гласа си:

— Много добре!

После замълча; искаше да си тръгне с началническа, твърда и ясно разбрана дума, но съзнанието му беше съвсем празно. Не смогваше да заговори.

Моряците чакаха неподвижни. И Мак Лауд дори не продума. Чувствуваха, че Мезън търси последната дума и не я намира, но вместо да им се стори смешен, те сами се чувствуваха неловко в това положение.

— Моряци — започна отново Мезън, зачервен, вдървен, премигващ, стиснал зад гърба лявата си ръка, — аз…

Млъкна отново. Смъдж се изсмя, а Бейкър го сбута веднага с лакът.

— Много добре! — повтори най-после Мезън с все същото жалко усилие да придаде насмешливост на гласа си.

После сви рамене, завъртя се кръгом и си отиде.

Настъпи мълчание. След това всички погледи се насочиха отново към морето и фрегатата. Тя растеше всеки миг и носеше смърт на всяка квадратна стъпка от палубата си.

— Е-е — каза Смъдж като проточи нападателно нос напред, — казвай къде е твоят план!

— Моят план ли? — отвърна Мак Лауд и му хвърли мрачен поглед.

— Все пак трябва да направим нещо! — продължи Смъдж, комуто страхът от фрегатата бе вдъхнал смелост да се обяви против Мак Лауд. — Щом изгони капитана, трябва да знаеш накъде ще насочиш кораба…

Между моряците се чу одобрителен шепот. Мак Лауд сложи ръка на мършавия си хълбок и ги изгледа презрително.

— Синчета! — каза провлечено и присмехулно той. — Загубихте капитана си. Не разчитайте на мене да го заместя. Не обичам нашивките. А ето какво ще ви кажа. Ако тук има синчета, които чакат баща им да им каже какво да правят, няма защо да питат мене. Добре запомнете това, синчета: аз не съм никому баща. Нито пък имам някакъв план.

Той млъкна, хвърли предизвикателен поглед към другарите си и продължи:

— Планът трябва да го изработим всички.

Настъпи мълчание, после Пърсел се обади учтиво:

— Аз имам да направя едно предложение.

Всички погледи се насочиха към него. Седнал в подножието на малката палма, с пушка на колене и далекоглед в ръка, той бе стоял така спокойно, че го бяха почти забравили. Моряците просто се стреснаха от присъствието му. Струваше им се по-естествено да тръгне след Мезън. Пърсел прочете това чувство в мълчанието, с което посрещнаха думите му, и каза рязко:

— Разбира се, ако не искате да изслушате предложението ми, аз съм готов да си отида.

— Пърсел — заяви важно Мак Лауд, като изгледа другарите си, за да изтъкне пред тях колко е либерален, — както казах и на Мезън, всеки тук има право на мнение и вие не правите изключение.

— Добре тогава — каза Пърсел. — Преди всичко мисля, че северозападният вятър много захладя, морето е неспокойно и не вярвам, че тъкмо сега фрегатата ще пусне котва в залива и ще спусне лодка.

Моряците обърнаха едновременно поглед към океана и загледаха вълнението. След миг Джонсън поклати глава и каза с дрезгавия си глас:

— Не е по-лошо от деня, когато слязохме!

Противопоставиха му се веднага, но някак плахо. Не смееха да се отдадат на надеждата, нито дори да я изразят — да не би съдбата да ги накаже за това.

— За пушките — продължи Пърсел — Мак Лауд е прав. Да ги използуваме е равносилно на самоубийство. Ето какво предлагам аз. Ако слязат моряци, на канарата трябва да се покажат само таитяни, като нададат бойни викове, а в случай на нужда да хвърлят камъни. Хората от фрегатата трябва да помислят, че имат работа с туземци.

Настъпи мълчание. Смъдж каза злобно:

— Не виждам разлика между този план и другия — на Мезън.

— И аз също — обади се Уайт, а черните му като катран очи светнаха злобно през процепа на клепачите.

Мак Лауд хапеше долната си устна, без да продума.

— Има разлика — каза Пърсел. — Преди да напуснем Лондон, получихме инструкция от адмиралтейството да не слизаме на суша в Океания, ако туземците се държат враждебно.

Настъпи ново мълчание. Мак Лауд загледа внимателно лицето на Пърсел.

— Чели ли сте тази инструкция, Пърсел? — запита полека той.

— Да — отвърна Пърсел.

Той не снемаше от Мак Лауд прозрачните си очи и докато издържаше погледа му, си мислеше: „Бог да ми прости тази лъжа.“

— Аз съм за — обади се Бейкър.

— И аз — каза Джонс.

Останалите мълчаха. Пърсел ги погледна. Хънт гледаше неизвестно къде с малките си бледи очи. Не бе разбрал нищо от казаното и гледаше Мак Лауд, сякаш го викаше на помощ. Старият Джонсън клатеше одобрително глава, но по плахите погледи, които отправяше към Мак Лауд, Пърсел разбра, че не смее да изкаже мнението си преди шотландеца. Уайт и Смъдж се колебаеха. Бяха така враждебно настроени към Пърсел, че не се решаваха да одобрят предложението му. И те чакаха да се изкаже Мак Лауд. „Ако има парламент — мина през ума на Пърсел, — ще го ръководи Мак Лауд.“